Уитли Стрийбър - Сивите

Лежеше, взираше се в тавана на дневната и слушаше с половин ухо първенството по голф, което Тед гледаше по телевизията. Какво беше то? „Мастърс“? Тя обичаше голф, харесваше й точността, борбата, вътрешното спокойствие, както и да бие Тед в играта… което й се удаваше понякога.

Тед беше нейното убежище сред бурята от отчаяние, която обграждаше Адам. Чудеше се дали сивите не са загубили душите си. Това ли беше проблемът им — някога са били по-живи, отколкото в момента, и сега претърсваха вселената за някакъв начин да преоткрият себе си?

Адам отблъскваше всеки опит, който Лорън правеше, за да научи нещо повече за расата му. Когато се опитваше да проникне в съзнанието му по начина, по който той навлизаше в нейното — като се докосваше до картини, складирани там — всичко, което откриваше, беше бяла светлина. Неподвижност. Той я блокираше.

Зловещо усещане. Какво имаше да крие?

Изведнъж чу звуците на сирената отвън — нещо наистина необичайно за Юнивърсити Парк. Протяжният оглушителен клаксон, който я съпътстваше, можеше да означава само едно — пожарна кола.

Е, това беше по-възможно. В общежитията, разположени в двата кампуса, от време на време избухваха пожари, обикновено заради пламнали матраци или дивани. Доста рядко някоя от красивите стари къщи на Юнивърсити Парк се запалваше. И все пак щеше да е изключително сериозно, ако комплексът бъдеше заплашен по някакъв начин. Лорън стана, отиде в антрето и си облече якето.

— Къде? — извика й Тед, докато тя минаваше през дневната.

— Излизам. Ще се върна скоро.

Той знаеше, че няма смисъл да пита.

Лорън излезе на улицата и подуши леката миризма на дим. Добре, това можеше да се очаква, след като в квартала има пожар. Качи се в колата си и потегли към комплекса. Докато завиваше, с ужас видя три пожарникарски камиона спрели на улицата.

Устата й пресъхна, тя започна да прехвърля наум стъпките по обезопасяване на засекретените области. Никой — дори пожарникар — нямаше право да стига до асансьора.

Докато отбиваше в алеята за паркиране, видя, че самата къща не гори — но пред нея се бяха струпали пожарникари. Трескаво затърси из портмонето документите си. Майк беше във Вашингтон, а Анди — в почивка. Често оставяха Адам сам. Той беше в безопасност там долу и когато не го разпитваха, лежеше неподвижен като захвърлена играчка. Ако започнеше да се движи, сензорите щяха да предадат на нея и Анди за това, така че можеха да го следят от лаптопите си. Никога не се беше случвало обаче.

Слезе от колата и отиде при пожарникарите. Чак от другата страна на градинската ограда се надигаше пушек.

— Какво става?

— Пламнала е тревата — вероятно са я запалили деца.

— Няма да стигне дотук, нали?

— Не, госпожо. Затова сме на линия.

— Добре, благодаря ви. Вижте, ще съм в къщата. Ако има някаква промяна, ме уведомете.

Влезе през главния вход. Преди да слезе надолу, отиде до кабинета си и включи компютъра. След гласовата идентификация пусна материала от клетката на Адам.

За разлика от човешкото око, камерата виждаше това, което е пред нея. На камера понякога можеше да различиш Адам. Той обаче усещаше, че е наблюдаван, и изчезваше за части от секундата.

Лорън с ужас установи, че той се движи — неясно сиво петно, замъглено допълнително от устрема, прелитащо от стена до стена. Поне не летеше като някаква гигантска побесняла муха-месарка.

Изтича до асансьора, сложи палеца си на пръстовия скенер, качи се и се спусна в дупката. Приготви се набързо — покри само лицето и ръцете си с овлажнител. Кожата й беше станала твърда като шкурка, така или иначе. Не си сложи антихистаминова инжекция, но натъпка инжектор с адреналин в джоба на панталоните си. След това пристъпи в преддверието, изчака външната врата да се затвори и влезе в клетката.

— Здравей — рече отчетливо. Отиде до стола си, седна, затвори очи и насочи вниманието си към физическите усещания на тялото. И след като по този начин отклони вниманието си от мислите си, даде знак на Адам, че може да влезе в нея.

Той нахлу с пламенността на куче, скочило към гърдите на господаря си след дългото му отсъствие… или на връхлитащ лъв. И двете усещания присъстваха при навлизането на Адам. Този път той не потърси сексуалните й спомени, а тези от ранното й детство.

Озова се у дома си във Фили, в кабинета на майка си, и всички мебели изглеждаха невероятно високи. Плъзгаше се от стол на стол, а сърцето й пееше. Това беше момент, към който той се връщаше често. Мигът, в който беше направила първите си стъпки.