Уитли Стрийбър - Сивите

Тя обичаше тези спомени, които Адам изтръгваше от детското забвение. Благодарение на него си беше спомнила раждането си и дори мигове от преди това. Някакъв вид тайно общуване с майка й в утробата.

После Адам прескочи към момента в дневната, когато беше на две и стоеше и гледаше как слънчевата светлина се процежда през прозореца. И слушаше как гласът на слънцето пее песен, чиито думи бяха скрити по-надълбоко, отколкото дори Адам можеше да достигне.

Посланието на тези разходки из най-ранния й живот беше ясно: погледни това, което ще ти покажа сега, с непредубедените очи на дете. Тя опразни още повече ума си и зачака.

Плъзгаше се като в сън и видя Земята отгоре. Северна Америка се придвижваше бавно към залеза. Но беше кафява, цялата кафява, а очертанията на бреговата линия бяха различни. Флорида беше просто тесен шип, наполовина от обичайния си размер. Карибите бяха безизразно синьо. Цялото източно крайбрежие беше потопено под кафяво петно мръсна вода. После видя числата и осъзна, че това са поредици от дати, започващи от 2012 и продължаващи до 2077 година.

Пое дълбоко дъх. Вече разбираше смисъла на кораба, гладуващите хора в супермаркета: Адам я предупреждаваше за огромна катастрофа.

— О, Адам — каза тя. — Ще кажа на полковника. Със сигурност ще му кажа.

Той започна да лети наоколо като ракета, удряше се в стените със зловещи хрущящи звуци.

— Адам! — Тя скочи от стола, но той вече фучеше, летеше толкова бързо, че можеше да чуе жуженето му, но не успяваше да види повече от едва доловим отблясък на сива кожа или блещукането на едно от огромните черни очи.

В този момент, без ни най-малко предизвестие, гъст дим нахлу през отдушниците на вентилационната климатична инсталация.

За миг Лорън замръзна, съзнанието й беше неспособно да възприеме случващото се.

Димът се кълбеше под тавана и тя успя да види, че е прорязан от пламтящи червени нишки. Лампите започнаха да мигат и да мъждукат.

Този проклет пожар, който не би трябвало въобще да е опасен — а какво стана!

— Адам — извика тя. — Трябва да излезем!

С две широки крачки прекоси стаята. Отвори предпазителя на алармата и я натисна с опакото на ръката си.

Завиха сирени, комплексът мина на аварийно осветление и вратата към преддверието се отвори.

— Адам! — изкрещя тя.

Пушекът се спусна като завеса, обгърна всичко в мастилена тъмница. След секунда огънят стигна до главата и врата й, парна я със свирепа, ужасяваща горещина. Тя прикри главата си и клекна.

— Адам! Ела! Адам, стой ниско!

Нищо не се случи. Тук видимостта беше слаба и беше горещо, но поносимо.

Можеше да усети как миризмата на собствената й опърлена коса се смесва с тази на дима. Следващото й вдишване предизвика рефлекс, за който не подозираше, че съществува. Задушаването носеше усещането сякаш някой я удря силно по гърба, а задавянето бе като пружина, която се разтяга в гърлото.

Измъкна се през преддверието и тръгна към контролната зала. От тавана се сипеха метеори от пластмаса.

Беше я страх, боеше се, че е загубила Адам, но знаеше, че трябва да се измъкне бързо или ще получи смъртоносни изгаряния. Вратите на асансьора бяха отворени, но не посмя да влезе. Опипом стигна до вратата към аварийното стълбище. Отвори я. Докато минаваше, пушекът нахлу след нея и тя едва успя да я затръшне.

В следващия миг я открехна, но отвъд нямаше нищо освен дим, а вече и пламъци, разгаряха се в шахтата.

— Адам! Адам! Адам!

Вратата започна да припуква и жегата я удари в лицето, въпреки че стоеше приведена. Не й остана друг избор, освен да я затвори пак.

Разплакана и разкашляна, Лорън започна безкрайното изкачване по дългата тясна аварийна стълба. Чудеше се как градинският пожар в съседство е успял да се разпростре в комплекса. Искрите някак си бяха успели да нахлуят в подземното ниво и да предизвикат възпламеняване в климатичната вентилационна система.

Измъкна мобилния си телефон, но все още нямаше обхват. Продължи нагоре и стигна последната площадка толкова изтощена, че трябваше да спре и да си поеме дъх, преди да отвори вратата за фоайето.

Опипа я и отбеляза, че не е гореща. Открехна я и погледна. Във фоайето стояха двама пожарникари. Приглушените потропвания над главата й разкриха, че още някой е на стълбите, водещи към кабинетите.

Отдолу се чу тътен и стълбището се изпълни с дим. За миг стана невероятно горещо, залютя й на очите и започна отново да се задушава, още по-зле отпреди.