Уитли Стрийбър - Сивите

Обектът се издигна малко и светлината му затрептя.

Женският глас, който крещеше, млъкна, после се извиси и студен ужас прониза Дан — разтърсващо и неочаквано като гръм от ясно небе.

— Господи! — прошепна той.

— Какво? Какво има, Дан?

— Не пропускайте това — посъветва ги Джимбо.

Със сияен проблясък в рамките на един кадър обектът изчезна и остави изчезващия силует на фигура, едва различима в тъмното. Тя се завъртя, но всичко стана толкова бързо, че не можеше да се види почти нищо. Последва тишина, тъмнина.

— Сивите са — извика Конър и скочи. — Казах ти, Поли, сивите са!

— Да, прав си — съгласи се Поли. — Трябва да отида до тоалетната.

И излезе.

Дан едва чуваше какво говорят около него. Виеше му се свят. Защото бе разпознал Марси, беше почти сигурен. Но какво можеше да означава подобно нещо? Тя ли стоеше в дъното на шегата? Да не би да беше превъртяла? Това би могло да обясни странното съблазняване, може би дори да го оправдае в очите на Кейтлин… евентуално. Но тогава всичко щеше да е направо невероятна интрига.

Замисли се. Ами ако не беше шега? Ако Крис и Конър бяха прави и наистина имаше някаква аномалия? Може би и той, и Марси бяха пострадали от нея. Известно беше, че психологическата травма подтиква хората към сексуална активност. Имаше дори популярно име: „синдром на бойното поле“. Беше объркан и честно казано, уплашен. Искаше му се да не беше изпил толкова много алкохол в „Пийп“. Чувстваше се зле, главата му се пръскаше, а сега трябваше да размишлява над този странен и невъзможен вариант.

— Момчета, можете ли да пуснете забавено последната част?

Тери натисна няколко копчета на дистанционното и фигурата се появи отново, неподвижна, с гръб към камерата.

— Малко да оправя контраста… — промърмори Тери.

Сцената стана по-осветена, фигурата — по-ясна.

— Това балон ли е? — попита Кейтлин.

— Това е главата, мамо.

Докато Тери превърташе образа кадър по кадър, фигурата се обръщаше с кратки спазматични движения… лицето се видя в размазан полупрофил.

Възцари се пълна тишина. Картината беше неясна, но едно беше ясно на всички: това не беше дегизировка или надута играчка. Единственото видимо око беше черно и тясно, издължено, блестящо. И придаваше на създанието спиращ дъха заплашителен вид. Долната част на лицето беше сбръчкана, както може би би изглеждало лицето на някой много възрастен човек, лице на човек, дълбоко белязан от изпитанията на времето. Имаше едва загатната уста, почти само чертичка.

С още едно натискане на копчето се появи следващият кадър. На него устата беше леко разтворена, а впечатлението за изненада, което натрапваше, беше толкова наситено, че изглеждаше зловещо.

На следващия кадър фигурата беше изчезнала.

Дан осъзна, че опипва ухото си, и си спомни думите на Конър. О, небеса, ами ако беше вярно?

Съзнанието му възропта. Просто не можеше да е вярно, защото ако беше, значи той вземаше някакво участие, както и Марси, а какво би им причинило това?

— Вижте извика им Поли — беше се върнал — и излезе през остъклената врата на верандата.

Конър го последва.

— Те са — каза тихо, с треперещ глас.

— Господи, възможно ли е? — измърмори Джимбо.

Сияние се издигна зад редицата борове, които отделяха къщата от полето.

Дан също излезе на верандата. Блясъкът беше по-малък, но за сметка на това много по-ярък и наистина идваше някъде от полето.

Имаше ли контакт? Бяха ли решили извънземните да се приземят в малко университетско градче?

Някак си не изглеждаше възможно. Всъщност просто не можеше да бъде.

И тогава видя звездите — бавно обикаляха около него, — предизвестие, още едно, третото за два дни. Може би ако можеше да стигне до дивана, никой нямаше да забележи започващия пристъп и как губи съзнание. Едва успя да се ориентира през морето от звезди, които го обграждаха, и някак успя да намери дивана, като за малко да седне в скута на Маги.

— Задръж малко топката, мой човек — сопна се Кейтлин.

— Съжалявам! Съжалявам!

Отпусна се. Пред него не беше блестящото сребро, което виждаше обикновено, а стая. Имаше човек там — дете. Изключително красиво… и познато. Той извика — и пристъпът приключи.

— Дан!

— Съжалявам!

— Дан, чуваш ли ме? Спри момчетата.

Осъзна, че, Поли и Конър са навън и тичат като луди към полето, а лъчите на фенерчетата им подскачат.

Светът сякаш беше замрял. Харли и Маги го гледаха, израженията им бяха съвсем еднакви — вдигнати вежди и нещо като усмивки.