Уитли Стрийбър - Сивите

После всичко си дойде на мястото.

— Спомням си — каза внезапно и високо.

— Какво? — попита Кейтлин.

Дан излезе. Имаше чувството, че стомахът му е изпълнен с пенлива буря от киселини. Втурна се нагоре по стълбите към тоалетната.

— Дан! — извика му Кейтлин, тичаше след него.

Намери го коленичил над тоалетната чиния, даваше се като болно куче. След малко се надигна и започна да развива хартия от ролката, за да почисти жълтата пяна, която беше оплискала пода. Правеше го трескаво, без да съзнава присъствието й.

— Дан… — Тя клекна до него, взе хартията от ръката му и я хвърли настрани. Останаха коленичили, лице до лице.

— Невъзможно е — каза Дан. — Не може да е истина.

Как би могъл да й каже това, което си мислеше, че си е спомнил? Не само че по някакъв начин беше свързан с Марси — това не беше най-ужасното. Ужасното беше, че детските му пристъпи май изобщо не бяха пристъпи, бяха спомени, толкова невероятни и странни, че не беше успял да ги разпознае.

— Ние сме лабораторни плъхове — изпъшка Дан и пак му призля.

Докато му помагаше да повърне — доста смело от нейна страна, — той въздъхна:

— Съжалявам, съжалявам. — И това значеше наистина много неща. Дори не беше сигурен, че е наясно с всички. Разтърси глава.

— Минали?

— Забъркали сме се в страшна каша.

— О, знам.

Той я прегърна.

— Затънали сме дълбоко, наистина много дълбоко…

Кейтлин не беше убедена, че е разумно, но остана в обятията му.

— Независимо колко странно и невъзможно ти изглежда, всичко има нещо общо с тях.

— Кое? С кои „тях“?

— С тях! В онова нещо пищеше Марси.

Тя го погледна.

— Познах гласа й — променен от страха, но беше тя, тя беше.

Кейтлин не знаеше как да реагира. Не беше сигурна какво се опитва да й каже. И все пак и на нея писъците й се бяха сторили смътно познати. Наистина беше Марси — в нещото, с пришълеца, побъркана от ужас.

— Как… изглеждаше?

— Как изглеждаше ли? Труден въпрос, сериозно! Това, което стана, едва започна да загатва отговора. Когато влязох в кабинета й, тя, вечно раздразнителната и непоколебима Марси, беше… о, Боже, съвсем променена, любов моя. Приветлива и съблазнителна… и наистина ме прелъсти. Можеш ли да повярваш — каквато е студена риба. Сякаш цялата й личност беше променена за една нощ… — Той замълча. — И точно това е станало според мен.

— Извънземните са направили нещо на Марси, защото… защо? Какво общо има това с всичко останало, Дан? Ти си ирландец до мозъка на костите и може да си скучен лектор, но знаеш как да представиш нещата на една дама. Мисля, че в момента тъкмо чувам една умно замислена версия.

— Казвам ти истината.

Кейтлин се отдръпна и го изгледа накриво.

— Искаш да ми кажеш, че извънземните — за които само допреди десет минути твърдеше, че са глупава измислица — са те накарали да го направиш, така ли? Няма да се вържа на това, Дани. Добър опит обаче. Като за нещо импровизирано е доста впечатляващо.

Всъщност изобщо не беше толкова убедена. Струваше й се, че е видяла повече от намек за извънземен на лентата, беше надзърнала, макар и смътно, в един аспект на живота, за който дори не си беше представяла, че съществува. Имаше някой зад кулисите, изглежда, който контролираше събитията и се интересуваше от квартала им — и най-вече, стресна я неочаквана мисъл, от тяхното семейство.

— Кейтлин, трябва да ти кажа нещо. Вярвам, че съм бил вкаран в нещото. Че съм бил с Марси там. Имам такива спомени.

— О, стига!

— Имам спомени.

— Добре, да не преиграваме. Кога се е случило това? Докато примигвах с очи може би? Виж, бях там и не те видях да влизаш в това нещо. Всъщност, ако беше, щеше да го има и на видеозаписа.

— Спомняш ли си, че после отиде да спиш при Конър?

— Бях уплашена, той също. Не исках да е сам през нощта.

— А сутринта беше горе, в леглото… и видяхме онези дупки, странната вода. Ами ако са били следи, Кейтлин?

— Дупките в земята?

— След като сме се прибрали и сме си легнали, това нещо се е върнало. Върнало се е с нея, след като са я зашеметили или каквото там са й правили. И по някаква причина…

— Не, Дан, не извънземни са те накарали да ми изневериш. Това няма да мине.

— Спри!

— Не викай.

Ала той продължи, защото всичко зависеше от това, целият му живот се крепеше на това.

— Работата е там, че…

— Дан…

— Изслушай ме! Чуй ме, защото това е странно и невъзможно, но е реално и трябва да се позамислиш.

— Предпочитам да мисля за твоята изневяра — няма да ме убедиш, че не е изневяра.