Уитли Стрийбър - Сивите

Видя нещо — просветване на нещо блестящо черно. Около педя — и издължено. Беше освен това възхитително живо — огромно блестяща око. От устните й се изтръгна писък. Висок и изтъкан от чист ужас.

Виенето се усили. Вече звучеше безутешно, сякаш нещото беше усетило отвращението и уплахата й и това го отчайваше още повече.

— Почакай — каза тя. Смътно забеляза, че Уилкис стои до Анди в контролната зала.

— Седни на стола — нареди Уилкис по интеркома.

— Къде е той?

— Движи се заедно с очите ти, така че изглежда неподвижен. Окото не може да види нещо, което е неподвижно.

— Като скала или планина.

— Не — обясни Уилкис. — Когато гледаш нещо, каквото и да е, ти се движиш, затова го виждаш. Тъй като Адам непрекъснато прави микроскопични флуктуации, съответстващи на честотата на трептене на окото ти, той не се регистрира от зрителния ти нерв.

— Какво означава това, по дяволите?

— Нека го кажем така: ако наистина искаш да го видиш, направи рязко движение. Докато го правиш, се съсредоточи върху периферното си зрение. И ще го съзреш.

На не повече от трийсетина сантиметра за миг се появи сянка, после изчезна.

— Той е тук! Над главата ми!

После съществото отново започна да скимти; и можеше да го усети как фучи из стаята. Все по-често, преминаваше на съвсем малко разстояние от лицето й. Сети се, че баща й е бил одраскан, и седна, неспособна да помръдне от ужас.

— Спокойно. Справяш се чудесно.

Уилкис й кимна и й се усмихна.

— Това е някаква ужасна измама — изкрещя тя. — Шибана лъжа!

Изправи се. Адам профуча толкова близо, че тя нямаше друг избор освен пак да седне. Пак стана — и пак се повтори същото.

— Той те харесва, Лорън — каза Уилкис.

Усещането беше като да откриеш прилеп или някаква друга гадина в косата си. Как баща й беше успявал да издържи? Тая работа беше абсолютно откачена.

— Какво ще правим с пришълеца? — изкрещя тя. — Как изобщо сме го пленили?

— Взехме двама от тях след катастрофа в Ню Мексико. Може й да са ни ги изпратили нарочно, не можем да сме сигурни.

Свистене и стон покрай ушите й.

— Махни се!

— Той иска да те докосне! Остави го да те докосне!

Лорън размаха ръце над главата си.

— Не искам. Ще ми изтече кръвта.

— Това беше злополука. Той е съкрушен от загубата, затова се държи така. Успокой се и изпълнявай заповедите ми.

Образи на баща й преминаха през съзнанието й, като снимки. С тях дойде и тъгата и дълбокото разкаяние. Беше ясно, че пристигат отвън, макар че не беше сигурна откъде го знае. Беше все едно да всмукваш дим от чувства.

— Шшш… — прошепна тя. — Спокойно, миличък… — Погледна към контролната зала.

Жуженето спря.

Нещо се отърка о бузата й.

— Мисля, че току-що ме докосна… Знам, че съжаляваш — прошепна тя. — Знам… — Отново хвърли поглед към контролната зала. — Какво да направя сега?

Никакъв отговор.

Лорън се опита да успокои пришълеца. Започна да рови из паметта си, опитваше се да открие думите на някоя песен от детството си, някаква успокояваща мелодия. Баща й хич не го биваше в пеенето. Майка й обожаваше Елвис, но моментът не изглеждаше подходящ за негова песен.

После се появиха проблясъци от видения. Светлината в центъра на стаята стана тъмночервена и на масата се появи мъж, седнал срещу Адам. Ярка зелена светлина като от лазер подскачаше във въздуха. Мъжът беше баща й.

Беше толкова истинско, толкова хубаво да го види отново, че сълзите дойдоха почти мигновено. А после тя чу „ох“ в главата си и разбра, че Адам е осъзнал коя е.

— Да — каза тя. — Да, той ми беше баща.

Ох! Ох!

— Да, наистина — успя да промълви тя през сълзи, — и на мен ми липсва, липсва ми много.

Следващото, което видя, беше блестяща красива жена, с лице, заобиколено от ореол златиста светлина. Това беше самата тя, осъзна Лорън, такава, каквато я виждаше Адам.

Емпат. Някой, който предава емоции. Оказа се, че й е в кръвта. Нямаше нужда от обучение. Може би беше нещо в гените. Може би предците й бяха ясновидци или вещици, или нещо подобно. Дядо й по бащина линия беше дошъл от Ирландия… и това май беше всичко, което знаеше за предшествениците си.

В контролната зала полковник Уилкис и Морган се спогледаха.

— Върти я на малкия си пръст — каза Уилкис.

— Със сигурност, сър.

— Знае как да се отнася с тях тая малка гадинка. Забележителен е.

Не казаха нищо повече. Лорън Глас беше пленена. Нямаше да избяга, никога, не и докато не последваше баща си, когото Адам беше убил с одраскване.