Уитли Стрийбър - Сивите

— Не, разбира се.

— Намажи си лицето с вазелин. Това е инжектор с адреналин. Ако усетиш нещо като гъдел в гърлото, притисни го към крака си и изчезвай.

Докато бъркаше в контейнера с вазелин, тя си помисли, че ръката на баща й е била последната, която е правила същото. Можеше почти да го усети до себе си, как й обяснява да не се бои, да си спомни за дълга си и че ще е с нея по всяка стъпка от пътя.

После нещо се промени. Стаята, мъжът — всичко около нея изчезна. Внезапно се озова в друга стая. Стая със стени от неръждаема стомана, черен под и флуоресцентен таван. На масата лежеше мъж, гол, заобиколен от хора със защитна екипировка, стерилни костюми, предпазните стъкла на шлемовете им бяха спуснати — както си му е редът. Мъжът беше станал виолетов, гърдите му се издуваха, от очите и от носа му по бузите му се стичаше кръв — като сълзи.

Халюцинацията, или каквото и да беше, беше толкова жива, сякаш тя наистина беше на това място. Можеше дори да чуе съскането на климатика и приглушените гласове на докторите зад маските — опитваха се да спасят мъжа на масата.

Той се закашля, задави се. Някаква сестра монотонно докладваше: „Кръвно налягане 280 на 200, сърдечен пулс 160, кръвното налягане се покачва, глюкоза 320 и се покачва, още една прехвърлена граница…“

Чу се пронизително скимтене и кръвта започна да блика през кожата му, обливаше маските им и стерилните им бели костюми, плъзгаше се и се стичаше към пода, бликаше от всяка негова пора — мъгла от кървави розови капчици, изхвърляни сякаш от хиляди малки дупчици по тялото му.

После главата му се извърна и тя видя лицето му… и студено острие прободе сърцето й.

В същия миг видението на бащината й смърт изчезна.

Лорън осъзна, че все още е в стаята за преобличане. Анди я държеше да не падне.

— Съжалявам — промълви тя. Стегна се и отстъпи крачка назад. — Мисля, че е от… дълбочината.

— Щом казваш. — Той я прегърна през кръста.

— О, я стига!

— Спокойно де. Просто исках да ти помогна.

Тя издиша, после поклати глава. Беше толкова истинска… Наистина живо и реално.

Той я наблюдаваше.

— Добре ли си?

— Не. Не съм.

— Да не беше пристъп, защото…

— Това е моя работа, ясно?

— Добре. Извинявай. — Той замълча за момент, после, понеже тя не каза нищо повече, продължи: — Сега ще отворя клетката. Когато влезеш, ще видиш стол и маса. Седни на стола.

— Това ли е всичко? Това ли ми се полага да знам?

— Ние знаем само толкова. Честно казано, това, което правеше баща ти и което знаем, че си способна да правиш ти, не е обяснено. Просто трябва да го направиш.

— А ако не успея?

— Мина теста — каза той, отиде до клавиатурата и набра комбинацията. — Аз ще съм в контролната зала. Ще можеш да ме виждаш и чуваш, както и аз теб. Ако забележа, че си в опасност, ще те изтегля оттам. Но понякога нещата вътре се случват невероятно бързо.

После излезе от стаята за преобличане и затвори тежката врата. Малко по-късно, тя чу гласа му — с леко металическо звучене — от вградения в тавана високоговорител.

— Чуваш ли ме?

— Да.

— Добре. Отварям вратата.

Чу се силно изщракване, после звук като от вихрушка и вратата на малката стая се плъзна. Лорън видя помещение, осветено от, както й се стори, ултравиолетова светлина. Напомни й за изложбата „Животните на нощта“ в кливландския зоопарк, където прилепите и другите нощни създания бяха заблуждавани, че през деня е тъмно.

— Няма ли нормално осветление?

— Не се тревожи, че няма да го видиш. Няма да можеш. Ако успееш да го забележиш, смятай се за късметлийка. Дебни го с периферното си зрение.

Въздухът я блъсна. Беше сух, много сух. Направо усети как лицето й се сбръчква, толкова беше сухо, почувства как устните й започват да се напукват. Смисълът на вазелина й стана ясен.

Стаята не беше голяма, може би шест на шест метра. Стените й изглеждаха направени от гума. В отсрещния край имаше прозорец и тя успя да различи Анди, седнал зад контролния пулт. Лицето му беше окъпано от зелена светлина, струяща от уредите пред него.

Внезапно нещо премина край нея — толкова бързо, че тя се изви назад и размаха ръце. Наподобяваше жуженето на муха, но не на малка муха, не. По-скоро с размера на ястреб.

Имаше и глас: скимтящ, виещ, стенещ. Най-странният глас, който беше чувала, може би заради ехото, което оставаше едновременно в ушите и ума й, сякаш чуваше едновременно звуци и мисли, които бяха отражение на звуците.

Удар, жужене, удар, жужене, удар, жужене преминаваха през стаята, а с тях и скимтенето, виенето и стенанието — изнемощели и жални.