Уитли Стрийбър - Сивите

Ръката й все още беше на звънеца, когато вратата се отвори и един офицер — изглеждаше малко по-възрастен, отколкото трябва да е човек на активна служба — я изгледа с кървясалите си очи.

— Заповядайте. — И се отмести леко встрани.

Гласът му звучеше тъжно и тя остана със странното впечатление, че може би е плакал. Забеляза, че до стената има кутии.

— За вас са — каза той. — Нещата на Имън.

— Полковник, все още никой не ми е казал какво се е случило с баща ми. Беше ми заповядано да дойда тук и нямам никаква представа защо. Изтъкнаха ми причини, които ми звучат като нескопосана научна фантастика, и трябва да заявя, че не това е начинът според мен. Би трябвало някой да ме предупреди, че когато дойда тук, ще ми връчат вещите на баща ми.

— Кой ви изпрати тук?

Тя не можеше да повярва, че той всъщност не знае нищо.

— Наредено ми е да не ви казвам.

Той кимна, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Лорън го последва в кабинет, очевидно пригоден от някогашната господарска спалня.

— Тази къща е построена през деветстотин и осма година от единствения едър скотовъдец в Индиана — каза мъжът, докато сядаше зад бюрото.

Нямаше формалности. Но той беше по-старши, така че тя вдигна ръка към челото си и каза:

— Лейтенант Лорън Глас на вашите заповеди, сър.

Той я погледна.

— Очевидно. Отиди до дезинфекционната стая и се подготви.

— Моля?

— Стаята за дезинфекция. Ще я намериш в дъното на шахтата.

— Сър, трябва да ви обясня, че нямам представа какво става тук. Няма ли да ми обясните?

— Ще се справиш.

— Добре… каква е тази дезинфекционна стая? За какво трябва да се дезинфекцирам?

— Слушай, знам, че не си наясно с нищо. Планирахме да те включим, когато баща ти наближи пенсия. Никой не предполагаше, че ще стане така. Но сме в отчаяно положение, Лорън.

Тя седна.

— Сър, съжалявам, че трябва да разсея илюзиите ви, но аз не съм преминала никакво тренировъчно обучение — никакво. Не съм подготвена за това. Изобщо нямам представа какво правите тук, но какво той да е, то е убило…

Трябваше да спре. Тъгата и болката задушиха думите й.

— Лорън, познавах баща ти от години. Трябва да разбереш, че това, което ще ти кажа, дори да звучи коравосърдечно или жестоко, няма за цел да те нарани. Баща ти би го казал сам, ако беше сред нас. Щеше да ти каже: войнико, имаш дълг. Изпълни дълга си.

— Сър, с цялото ми уважение, заявявате ми, че баща ми е загинал при изпълнение на служебния си дълг, а после ми казвате да продължа оттам, докъдето е стигнал, без никаква подготовка или обучение. Бих искала да разбера тази заповед малко по-добре. Знам, че ще работя с някой, наречен Адам, и че баща ми е работил с него и някой, наречен Боб. И в резултат на това баща ми е загинал. Само това знам.

Уилкис се изправи толкова внезапно, че тя го последва машинално. Обърна й гръб и отиде до прозореца.

— Няма подготовка, няма и време. Искам да слезеш долу веднага, защото имаме проблем, и вярвам — не, знам — че си единственият човек, с когото разполагаме и който може да помогне.

Опита се да й се усмихне и тя отново видя студенината, този път по-ясно, отколкото на погребението. Този човек беше фанатик. Тя се зачуди възможно ли е да се вярва на фанатик?

Баща й го беше направил. Това беше командващият му офицер, този хладен мъж с внимателно подредения си кабинет и лъскавата си кола.

Той я заведе до малък асансьор под централното стълбище.

— Долу ще се срещнеш с много способен мъж — той ще ти помогне.

Лорън влезе в полутъмния асансьор. Имаше усещането, че се спуска бързо — и доста по-дълго от минута. Когато вратите се отвориха, видя нисък млад мъж в бял стерилен костюм… беше четвъртият мъж от погребението.

— Аз съм Анди Морган — представи се той — Добре дошли в комплекса.

— Това място е доста дълбоко.

— Намираме се на дълбочина шейсет метра. Дълбоко в скалния пласт. — Той тропна с крак по пода. — Базалт.

Тя долови още един глас. Стенеше изтощено. И ядосано.

Огледа се, но не видя никого.

— Кой стене?

Морган поклати глава и каза:

— Бива си те.

— Кой стене? Какво става тук?

— Лорън, чуй ме. Ще се срещнеш с него след секунди. В известен смисъл. Това, което чуваш, минава през два метра дебела стоманена стена, допълнително защитена с високоинтензивни електромагнитни полета.

— Тогава как е възможно да го чувам? Защото го чувам кристално ясно. Този човек е в агония.

— Аз не мога да го чуя.

— Но това е лудост! Чуй го само как вие!