Уитли Стрийбър - Сивите

— Тъкмо способността ти да чуваш тези мисли е причината да си тук.

— Какви мисли? Той плаче!

— Трябва да влезеш вътре — каза Анди Морган. Със същия тон, с който би й казал, че е време за първия й боен полет или за спускане по Ниагарския водопад в бъчва.

Зад него имаше стоманена врата, залостена и с големи лъскави резета. Защо някой би положил толкова много усилия, за да държи някого заключен по този начин? Какво бяха затворили тук — някакъв побъркан свръхчовек? Тя се опита да потисне неясните си и фантастични подозрения, да не кажем страхове, и да се съсредоточи върху конкретните знания, които щяха да са й необходими тук, в чисто практически план.

— Агресивен ли е?

— Скъпа, той лети вътре! Блъска се в стените, откакто полковникът гушна букета. Извини ме. Откакто баща ти почина.

— Преди да вляза, мисля, че ще е по-добре да ми кажеш какво точно се е случило с него.

Мъжът наведе глава.

— Никой ли не ти е казал?

— Нищо не ми казаха.

— Добре, баща ти получи драскотина.

— Драскотина?

— Която предизвика алергична реакция, толкова остра, че му изтече кръвта.

Нямаше нужда да мисли много. Седна на единия от двата стола пред пулта за управление.

— Не мога да го направя.

Морган беше благовиден, възпълен, с много тъжни очи.

— Изпратиха те тук, без да ти кажат абсолютно нищо, нали?

— Точно така.

— Добре, ще съм откровен с теб. Чувала ли си за пришълци?

— Да, тези без зелена карта.

— Другият вид.

— О, зелените човечета ли? Не се интересувам от такива неща.

— Може би ще е по-добре да разгледаш кабинета на баща си.

— Наистина бих искала.

В другия край на малката стая имаше врата. Без табелка с име. Той отключи и Лорън видя малко помещение без прозорци, със стоманено бюро, два стола и походно легло. Имаше също така етажерка с книги, отрупана с трудове, посветени на електромагнетизма и НЛО. Тя прочете заглавията: „Нашественици“, „Превъплъщения“, „НЛО — червен код“, „НЛО и националната сигурност“, още и още — десетки.

— Личните му вещи са горе. Можеш да избереш какво да задържиш. — Той вдигна една обърната върху бюрото снимка. — Сигурен съм, че ще искаш да я запазиш.

Снимката накара сърцето й да се свие, а очите й да се напълнят със сълзи — на нея бяха двамата с баща й. Беше направена, когато бе на дванайсет. Бяха в Кейп Мей, Ню Джърси, тя беше с новия си бански костюм, а любимият й териер Приси беше още жив. За миг усети аромата на соления въздух, спомни си радиото, свирещо някъде по плажа, и чу пърхането на ветреца.

Анди нагласи снимката на бюрото.

— Това вече е твоят кабинет.

— Значи там вътре има пришълец?

— Баща ти беше негов емпат — и ти ще бъдеш негов емпат.

— В смисъл?

— Ще установиш, че можеш да виждаш картините в ума му, и ще ни ги описваш.

Баща й беше пазил голяма тайна.

— Трябваше да ме обучат.

— Баща ти искаше да почака, докато натрупаш повече опит във военновъздушните сили. Нали разбираш, записваш се, носиш униформа, но за да станеш част от тая побъркана организация, се изисква време.

— Аз съм възпитаник на военновъздушните сили от главата до петите.

— Той разбираше това. Уважаваше го. Но дългът е нещо различно. Имам предвид нашия дълг. Да пазиш толкова огромна тайна е ужасно бреме. И най-вече — да си даваш сметка, че всеки път, когато влезеш в тази стая, можеш да умреш. Всеки път. И въпреки това да продължаваш да го правиш, както правеше баща ти в името на военновъздушните сили, на родината и на бъдещето на човечеството.

Той се вгледа в снимката.

— Трябва да влезеш и да успокоиш Адам. Ако не можем да го накараме да се укроти, буквално ще се убие от блъскане в стените. Като имаме предвид, че го прави, откакто баща ти умря, наистина сме отчаяни, лейтенант.

Или трябваше да поеме меча на баща си, или да го остави да лежи и да обрече смисъла на живота му да почива в ковчега до него.

Всъщност нямаше истински избор. Никога не беше имало. Тя пое дълбоко дъх.

— Добре, какво да направя?

Той я преведе през стоманената врата към малката зала за преобличане. Тя застана гола под душовете в стените и тавана, въртеше се бавно с ръце над главата, както я бе инструктирал — зелена, миришеща на химикали течност се изливаше върху нея.

Все още мокра, тя нахлузи оранжевия изолационен костюм и намъкна дебелите неудобни ръкавици.

— Електромагнитно активен е — обясни Анди. — Ако го докоснеш, ще се разпростре в нервната ти система и ще започне да контролира тялото ти. Нали не искаш това да се случи?