Уитли Стрийбър - Сивите

Дан влезе в кухнята и отърка лице във врата на Кейтлин. Тя тъкмо миеше спанака — извърна глава, наслаждавайки се на ласката. В техния случай дори тринайсетте години брак не бяха достатъчен меден месец и тя изобщо не се беше наситила на съпруга си.

Бяха се срещнали тук, в Бел, два дни след като той пристигна. Странно, но и двамата бяха израснали в Мадисън, Уисконсин, само на няколко пресечки един от друг. Дан се разхождаше из кампуса по безцелния начин, така характерен за него, оглеждаше се и се усмихваше, въпреки че нямаше никаква причина да се усмихва. Беше изключително привлекателен и човек трудно би го взел за преподавател, камо ли за специалист по физиологична психология. Но тъкмо това беше заниманието му. Сега Бел се беше превърнал за него в точка, от която няма връщане. Най-накрая беше достигнал решаващата година за назначение и след няколко дни кариерата му тук — както и приятно устроеният им живот — щеше или да продължи, или да приключи.

— Какво прави Конър — попита Кейтлин. — Долу ли е?

— В дневната е.

— Ще ни чуе, ако се качим горе.

— Ммм… — Той продължи да се притиска в нея.

Синът им беше повече от гений. Добре сложен, красив, с руса рошава коса, топли очи и толкова умен, че беше де факто свръхестествен. Коефициентът му на интелигентност — 277 — беше най-високият на света до момента.

Дан се отдръпна от нея и каза:

— В депресия е.

— Симптоми на гореспоменатата депресия?

— Взира се нещастно в телевизора и се преструва, че не се взира нещастно в телевизора.

— На единайсет е. Тази възраст си има свои проблеми. — Тя изви гръб, придърпа главата му през рамото си и го целуна по устните.

— Гледа „Одисея 2001“.

Това значеше, че депресията е сериозна и че Конър има нужда от майка си.

— Защо не започна с това?

— Защото исках малко любов.

Кейтлин отиде в дневната и за момент застина, втренчена в главата на сина си. Върху невероятно големия телевизор, който Дан беше донесъл за Коледа, маймуните виеха срещу монолита.

Тя приседна до него.

— Мога ли да ти предложа — Кейтлин погледна часовника и вдигна програмата на телевизията — сериала „Морк и Минди“? „Докладът на Маклафлин“?

— Нарушаваш личното ми пространство, мамо.

— Вземам си бележка. Оттеглям се. — Но не го направи. Знаеше, че трябва да остане до него.

— И само защото гледам „Одисея 2001“, не означава, че съм тъжен.

Какво можеше да каже тя за злочестината в гласа му?

— Конър, това, че си гений, не те прави добър актьор.

— Мамо, можеш ли да спреш да го повтаряш? Постоянно ме наричаш така, но това не ми помага.

— Кое? Че не си добър актьор ли?

— Добре, дай да направим така. Искаш ли да излезеш на верандата с мен?

— На верандата? Навън е минус три!

Но той вече беше станал и отваряше плъзгащата се врата. Кимна й да излезе и тя усети яда му. Последва го навън.

Въздухът беше изпълнен с дим, небето на запад бе наситено оранжево отвъд черните силуети на зимните дървета. Човек би си помислил, че зимната тишина ще властва над всичко, но вместо това се чуваха момчешки гласове.

Тя погледна към къщата на Уорнърови и видя проблясъци светлина да се гонят в задния двор.

— Не си ли поканен?

Конър влезе, седна и натисна копчето на дистанционното. Обелискът излетя в небето, започна „Синият Дунав“.

Поли и Конър бяха приятели още от раждането си — от раждането на Конър, по-точно, защото Поли бе година и половина по-голям.

— Конър, какво е станало?

— Нищо.

— Нещо е станало.

— Мамо, помолих те нещо. За личното ми пространство.

— Скъпи, виж, има едно място, където винаги си добре приет. Тук. Двама души, които винаги ще са на твоя страна — аз и татко ти. Но искам да те попитам: защо не си на празненството?

И защо, като капак на всичко, то се вихреше отвън, където Конър можеше да го наблюдава? Сигурно му беше много неприятно.

Конър беше с десет месеца по-малък от най-малкия си съученик в Бел Атачед, където учеха децата на преподавателите в Бел. Докато той все още бе далече от пубертета, в класа му половината момчета се бръснеха — е, поне от време навреме.

— Конър, ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че пубертетът превръща момчетата в чудовища?