Уитли Стрийбър - Сивите

— Здрасти. Виждам, че си разкарал „Зоната на Конър“.

— Тъпо е.

Миниатюрно влакче, прекрасно изработено, профуча по релсите, мина през кръстовището и ускори към гората, а после се върна към града, като подмина гаража на Анди, магазина за шапки на Сил и плод-зеленчука на Картър. Бариерите се вдигаха и спускаха, а фигурките вътре стояха неподвижни, сякаш сковани от ужас.

— Не е ли малко бързичко?

— Превишил съм ограничението за скоростта и може би всички ще умрат.

— Боли, момче. Така е. Понякога просто трябва да го приемеш. Да разбереш къде грешиш и да не повтаряш същата грешка. По този начин не губим приятелите си.

Конър увеличи мощността на трансформатора и влакчето се изстреля от релсите, профуча през дърветата и се разби на пода. Покривът на вагончето се отчупи и половината фигурки изпаднаха. Конър скочи, сграбчи останките от влакчето и ги тресна в плочките.

— Внимавай, ще убиеш и пода. — Дан тръгна към него, но момчето вече беше в другия край на стаята.

— Трябва да разкарам всичките тия детски идиотщини — извика ядосано. — Аз съм загубеняк, татко. Малко момченце. Всъщност малкото момченце.

И се тръшна на леглото. Дан седна до него.

— Конър, с майка ти сметнахме, че трябва да прескочиш няколко класа. Ти се отегчаваше в трети клас. Можеше да решаваш всички задачи, беше прочел всички книги.

— Все още мога да решавам всички задачи и да прочета всички книги. Единствената разлика сега е, че съм изродът в класа, татко. Изродът!

— Не си изрод. Просто си по-умен от повечето хора.

— Знаеш ли с кого се чувствам най-близък? С малкия Хамнър. Знаеш ли кой е?

Дан се сети, че Хамнърови имат малко момче, страдащо от синдрома на Даун.

— Онова бавноразвиващо се?

— Именно. Още един изрод. Трябва да ни сложат заедно.

— Ти имаш свръхнадарен ум — кой би могъл да каже какво ще е способен да сътвори някой ден? А умствено малкият Хамнър винаги ще си остане на единайсет години.

— Всъщност е на четири. Умствената му възраст имам предвид.

— Добре, нека разнищим проблема. Какво точно стана, че не те поканиха?

— Казах ти — аз съм момченце. А момченцата нямат място там.

Навремето Дан беше тормозил другите деца. Детството му бе изпълнено с кошмари, толкова много и толкова наситени, та подозираше, че като малък може да е бил насилван. Често ходеше на риболов с един възрастен мъж, съсед. Обикновено ги придружаваше чичо му Франк, а Франк беше и до днес най-почтеният човек, когото познаваше. Но някой път беше сам с господин Емърс навън по цяла нощ… и неведнъж се бе питал какво ли се е случвало тогава.

Спомняше си странно насилие. Писъци. Беше налазен от мухи. Може би това бяха фалшиви спомени за неща, които господин Емърс беше правил, нередни неща, които не трябваше да се правят.

Дан беше изпълнен с гняв и едър, затова тормозеше по-малките деца — риташе ги, вземаше им парите, тормозеше ги по какъвто начин се сетеше. Така че можеше да разбере мъчителното безсилие на Поли Уорнър и останалите момчета, както и наранените чувства на собствения си син. Прегърна Конър през раменете.

— Нещата не бяха такива преди седмица. Дори преди два-три дни.

— Знаеш ли какво са направили? Клуб. И са го кръстили Конъроразбивачи. Умно име, схващаш ли? Всеки в седми клас трябва да е Конъроразбивач — с изключение на мен естествено. — Гласът му секна.

Дан видя как лицето му се изкриви от болка. Като в агония.

— Съжалявам, Дан, пак започвам да се държа като момченце.

— Виж, аз бях побойник в училище. Щях да съм Конъроразбивач. Със сигурност. Но аз също плачех. И бъди сигурен, че Поли Уорнър и останалите са също толкова уязвими. Те са малко по-развити от теб физически, Конър, но умствено ти си на друга планета. В друга вселена.

— Именно. И тъкмо в това е проблемът. Това е унижението на Конър Педала.

— Ти не си обратен, нали?

— Не знам — нали още не съм навлязъл в пубертета. И внимателно, без да го натрапваш, кажи на мама да престане да се хвали с мен пред другите майки.

Това вече беше учудващо. Кейтлин едва ли можеше да се нарече прекалено хвалеща се с отрочето си майка.

— Не мога да си представя, че е казала такова нещо.

— Тя ме нарича „гений“. „Моят син е гений“, така казва. А знаеш ли, че госпожа Уорнър ненавижда това? А също и госпожа Тейлър, и госпожа Фиск, и навярно всяка друга съпруга на преподавател с дете в Бел Атачед. Защото те всички искат генийчета , Дан. Това е колеж, нали? Това са хора, които работят в колеж! И след като наистина съм гений, те ме ненавиждат. Така че дай на децата подобно основание — родителите им да не могат да понасят някой техен съученик — и горкият нещастник ще се окаже на топа на устата.