Уитли Стрийбър - Сивите

Знаеше го. Беше допуснал, че може да е пристъп. Беше получавал пристъпи като дете — винаги започваха със сияние, от светлините на планетария му, което го пренасяше в странна ехтяща стая, където имаше невъобразими неща, човешки тела без кожа, огромни мухи — а с настъпването на утрото се събуждаше напълно нормално.

Никога не беше разказвал на никого за тези пристъпи и нямаше намерение да ги споделя с Кейтлин точно сега. Навярно те бяха една от причините да се заеме с физиологичната психология. Тъкмо собственото му страдание беше породило интереса му към функционирането и странностите на мозъка.

Заспаха, свързани в спящия свят на хората, място, което е различно през нощта, което невинаги е точно каквото изглежда.

Не спяха сами обаче. Наблюдаваха ги. Внимателно. Умове, много различни от техните, с цели и нужди отвъд въображението на Калаханови, си направиха изводи от видяното и започнаха да действат съобразно тези изводи.

Късно през нощта умовете се задействаха и Марси Котън стана поредната жертва на огромен и необясним ужас.

А после нещо се обърка. Много, много сериозно.

В три през нощта Оук Роуд беше толкова тих, че можеше да се чуе шумоленето при падането на всяка игличка от боровете, които отделяха четирите къщи от фермерските поля отвъд. Така че когато се разнесоха писъците, всяко човешко същество и животно наоколо се пробуди.

Марси Котън също чу писъците и чу и нечий безизразен глас да повтаря отново и отново:

— Какво можем да направим, за да ти помогнем да спреш да крещиш?

Чак когато усети, че си поема дъх, и осъзна, че тесният черен плот, от който не може да се вдигне, не е нейното собствено легло, тя успя да съобрази, че виковете са нейни. Помисли си: кошмар. И отново закрещя.

В края на Оук Роуд живееха четири семейства, всички от преподавателския състав на колежа. Последната къща беше на семейство Джефърс — Нанси, Крис и тяхната малка дъщеричка. До тях бяха Калаханови, после Уорнърови — Харли и Маги, Поли и Ейми. Къщата, разположена най-близо до началото на Оук Роуд, бе на Келтънови, двама родители с двама сина тийнейджъри.

В къщата на Келтън Манрико, кучето заръмжа, после се изправи и започна да лае. Двамата тийнейджъри скочиха от леглата и започнаха да навличат панталоните си.

Нанси Джефърс също изкрещя и Крис, младият председател на департамента по физика, скочи така, сякаш беше видял змия в леглото си. От прозореца на стаята си видя през дърветата сияние.

— Божичко, пожар! — изкрещя, докато нахлузваше гумените си галоши и навличаше импрегнираното си яке.

На триадата й беше заповядано да отведе Марси Котън при Дан Калахан. Кошерът искаше да ги свърже, така че тя да направи всичко възможно Дан да получи назначение. Не трябваше да съществува и най-малката възможност Калаханови да напуснат Уилтън, където всяка улица, алея, мазе, таван и ум бяха известни на Кошера. Атаката срещу тях беше неизбежна, но тук тя би могла да бъде отразена най-добре.

Но имаше причина членовете на тази триада да се наричат Крадците… и тя беше изкушението.

Поли Уорнър нахлу в стаята на родителите си — крещеше, че къщата на Келтънови гори. Харли Уорнър викна на жена си:

— Божичко, ще изгорят!

Маги отиде до прозореца.

— Това огън ли е? Изглежда ми много неподвижно.

— Но някой наистина крещи — обади се Ейми иззад брат си.

— Да отидем да видим.

Харли си обуваше дънките.

— Не, деца. Вие ще стоите тук.

— О, тате!

— Поли, не ви пускам, преди да разбера какво става. — Не искаше децата му да станат свидетели на нещо ужасно. Агонията, която извираше от писъците, го плашеше.

Колкото повече викаше Марси, толкова по-възбудени ставаха тримата Крадци. Знаеха, че са прекалено неблагоразумни, че трябва да я усмирят, но също така разбираха, че могат да проникнат в нея и да вкусят от чувствата й, а този вкус щеше да ги изпълни със сладък огън, какъвто техният вид не притежаваше, огънят на силните човешки емоции. Хората може да не бяха достатъчно интелигентни, за да се предпазят от екологичната катастрофа, която вещаеше за тази планета пренаселването, но способността им да изпитват емоции беше несравнима.

Така че се заровиха дълбоко в извиращия й ужас, също както вълците ръфат вътрешностите на поваления от глутницата елен… и Кошерът се разяри.

Конър помисли, че пищи майка му, а тя реши, че е той. Сблъскаха се в дневната и се прегърнаха безмълвно.

— Нещо свети — каза Дан.