Уитли Стрийбър - Сивите

Прибра се и внимателно обясни на Конър какво се беше случило.

— Всичко ще се оправи. Ще видиш. Като отидеш на училище в понеделник, ще те посрещнат все едно нищо не се е случвало.

— Много се радвам.

— Сериозно. Просто попрекалиха. Те се изпитват, опитват се да разберат какви искат да бъдат — не са като теб, много по-елементарни са, ако трябва да сме честни. И макар да са по-големи, в много отношения са доста по-незрели.

— Дан, ще проучиш ли условията в уилтънското училище? Наистина не мога да се върна в Бел Атачед. Мисля, че тамошното училище — как се казваше, „Полковник Саундърс“? — е доста добро. А и футболният им отбор е жесток. Кой знае, може пък да се впиша.

Дан разбра, че не може да направи нищо повече, така че се качи горе да докладва на Кейтлин.

Докато излизаше, Конър каза:

— Обещай ми. Обади се в училището в Уилтън.

— Това ще е първата ми задача в понеделник.

— Правят тренировъчен лагер в Локридж. Мога да пътувам всеки ден с автобуса от Луисвил. Няма нужда да живея в бунгалата, не е проблем да съм навреме.

— Да, това също е възможност. — Дан се обърна да излезе и за своя изненада видя момче, застанало точно пред верандата. Силуетът му ясно се очертаваше на лунната светлина. Не беше от неандерталците от къщата на Уорнър. Изглеждаше по-малък от Конър, което беше много странно, тъй като синът му беше най-малкият на Оук Роуд, а освен фермата на Нидердорфер от другата страна на пътя в радиус от пет мили нямаше други къщи.

— Имат ли Нидердорферови деца? — попита той разсеяно, докато пристъпваше навън. Не чу отговора на Конър.

Верандата беше в сянка, но детето беше осветено от лунната светлина.

И в този миг нещо разтърси Дан, удари го като чук по главата. Той се озова в шумно ехтящо пространство, гледаше надолу през кръгла дупка към блестяща сребърна повърхност също като тази, под лунна светлина също като тази. И изпита копнеж, толкова силен, та му се стори, че кръвта му спира, и в гърдите му се зароди чувство на загуба, което не можеше да потисне. За момент се почувства, сякаш беше откъснат от земята, и падна напред.

Следващото, което усети, беше, че някой го вика. Отдалеч.

— Татко! О, Господи. Мамо! Мамо!!!

Чу стъпки и осъзна, че е паднал, а главата — главата го болеше. Сигурно я беше ударил. Кейтлин и Конър стояха над него и го гледаха ужасени.

Трябваше да ги успокои.

— Ооо — изпъшка той.

— Дан, Не ставай!

Той приседна.

— Май се зашеметих сам.

— Какво стана, скъпи?

— Бях… — Огледа тъмното студено пространство. — Ударих си главата. В някоя от гредите. Помислих, че децата са се върнали.

— Кои деца?

— Поли и приятелчетата му.

— Какво са правили в нашия двор?

— Дълга история, мамо. А и там имаше нещо. — Момчето посочи. — Имаше… Сова — точно там. Точно над басейна.

В тъмния двор не се виждаше нищо освен самия басейн, сив под лунните лъчи, и отвъд него ивицата дървета, отделяща петте къщи от царевичните полета, зад които бе Уилтън Роуд.

Нищо повече не се спомена за инцидента. Кейтлин остана известно време при сина си. Вече беше разбрала какво се е случило. Маги се обади да се извини. Момчетата бяха прекалили. Поли щеше да поднови старото приятелство, тя щяла да следи за това.

Остави сина си да слуша диск на Ленард Коен, още една от многобройните му чудатости. Не дай боже някое от другите деца да намереше тези дискове или аудиокнигите като невероятно неясния безкраен „Финеган“ на Джойс, от който Конър извличаше също толкова необяснима наслада. Може би дори го разбираше, кой знае?

Кейтлин качи бутилка вино и две чаши в спалнята. Пийнаха. Нямаше да мислят за Конър до сутринта. Легнаха си, замаяни от виното, лъчите на залязващата луна падаха върху голите им тела.

— Искаш ли да опитаме? — попита Дан.

— Без предпазни мерки?

— Без нищо.

Тя го целуна.

— Да, искам.

— О, добре. — Той вдигна чашата си. — За следващия гений Калахан. Ако го направим.

— Добре, чуй ме… наистина го искам, но сега не е подходящият момент, Дан, и ти го знаеш.

— Ще получа назначението.

— Надявам се. И когато го получиш, ще го отпразнуваме. — Тя се засмя. — Като направим нещо толкова значимо, колкото е още едно дете. Дан, ако не го разбираш, тогава.

— Назначението ще дойде.

— Марси е сложна и трудна личност.

Той се отпусна в леглото. Кейтлин сложи ръка на главата му.

— Сигурен ли си, че си добре, Дан?

— Напълно.

— Тогава знаеш, че долу няма никаква греда, в която би могъл да си удариш главата. Значи не това се е случило.