Уитли Стрийбър - Сивите

От гледката, която се разкриваше от задната част на верандата, ставаше ясно, че никоя от къщите не гори.

Конър и Кейтлин останаха назад, а Дан, по чехли и халат, изтича в задния двор. Носеше фенерче.

Дворът беше тих. Пързалката, люлката и празният басейн приличаха на бдящи стражи под студената светлина на кръглата луна. Дан тръгна към сиянието, което струеше от полето отвъд края на двора. Кейтлин и Конър стояха на верандата.

— Нещо в полето се е запалило — каза Дан.

— Наистина ли?

— О, Боже, помогнете ми! Помогнете ми!

Кейтлин притисна сина си.

— Конър, ела да се приберем.

Момчето се отскубна от нея, затича надолу по стълбите на верандата и изкрещя:

— Виж!

Двамата с Дан затичаха към боровете. Иззад дърветата лумна взрив от светлина. Двамата спряха, зашеметени от изгрева на тази втора луна.

Кейтлин дотича до тях и викна:

— Конър, облечи се.

— Благодаря, мамо. — Той мушна ръка в якето си — Знаеш ли какво е това?

— Не.

Дан се приближи към дърветата и викна:

— Какво става?

— Не отивай твърде близко, тате.

Нещо се заклати, после се издигна.

— Идва насам, Дан.

Нещото увисна над дърветата. Не се чуваше никакъв звук.

— Мисля, че е балон — каза Кейтлин.

Още писъци — пронизителни и накъсани.

— Горящ балон — извика Кейтлин.

Тримата затичаха към светлината, препъваха се в храстите.

— Кой ще се качи на балон посред нощ? — попита Конър. — И това не е огън, това е някакъв пиезоелектричен ефект. Вижте как трепти.

— Сигурно е някакъв колежански номер — отвърна Кейтлин.

Можеше да е и номер — всички околни къщи бяха на преподаватели в колежа.

Тримата Крадци погледнаха през електромагнитната мъгла, която струеше от кабелите, с които хората обграждаха убежищата си. Бдителни очи наблюдаваха Конър и Дан.

Дан спря сред дърветата.

— Може би няма нищо. Може би наистина е номер.

— Надявам се — въздъхна Кейтлин, малко поуспокоена: прие това най-правдоподобно обяснение.

— Да се прибираме — подкани ги Конър.

Докато излизаха от гората, видяха как към нещото се стичат хора — Харли Уорнър, сам, Крис и Нанси Джефърс, цялото семейство Келтън, с развяващи се дрехи, кучето им Манрико лаеше яростно, но стоеше предпазливо назад. Джимбо Келтън снимаше с видеокамера, Нанси Джефърс бе протегнала напред мобилния си телефон като щит — без съмнение снимаше с него.

Още един писък разцепи въздуха.

— Какво става? — извика Дан.

Надяваше се да е просто шега, защото Бел не се нуждаеше от лоша слава, не му бяха необходими проблеми със записванията, които и без това имаше един малък колеж, разположен на края на стара автобусна линия, която обслужваше място, което брошурата на колежа наричаше „изтънченото градче Уилфорд“. Каква изтънченост имаше в затворените магазини и в самотния силоз за жито, никой не можеше да каже.

— О, Боже, о, Боже!!!

Думите сякаш звънтяха в дърветата и караха стволовете им да треперят.

— Помогнете й! — изкрещя Конър. И се втурна напред.

Едно наблюдаваше Конър, а Две и Три се занимаваха с Марси с удоволствието на момчета, пуснати на воля в сладкарница. Две се придвижи по-близо, опря лицето си в извиращата от нея аура. Ядно статично електричество изпълни тясното пространство — Кошерът беше вбесен, че не са изпълнили заповедите.

Не че имаше кой знае какво значение. Хилядите сиви, които бяха тук, се бяха разселили по цялата планета, хранеха се в Бразилия, Великобритания и Китай, добиваха гравитит от железните залежи на щата Ню Йорк, извличаха гориво — хелий 3 — на Луната. Бяха свързани с Великия Кошер, който се движеше към Земята много по-бавно от челната група.

Тримата Крадци щяха да са по-ефективни с Марси, но сладките страхове, проблясващите надежди, ярките мокри желания, които населяваха гладката й плът, се бяха оказали твърде силно изкушение. Дан Калахан така или иначе се беше събудил и цялата експедиция беше загубила смисъл. Можеха поне да извлекат най-доброто от нея.

Две, отрицателният полюс на триадата, показа на Марси дълга игла. Щом видя сребристото сияние да се появява от мрака, който я обвиваше, тя се облещи. Не можеше да види Крадците, разбира се, те бяха твърде внимателни, за да допуснат подобно нещо.

Две заби иглата в челото й и тя изпищя, а те лакомо запоглъщаха агонията й… През миговете й се усетиха толкова живи, колкото би трябвало да са били далечните им предци, преди да си имплантират машинен интелект и да загубят връзка с единственото нещо, което има значение — способността да чувстваш.