Уитли Стрийбър - Сивите

Взря се в монитора, гледаше как фигурите се суетят, как се мъчат да намерят някакво рационално обяснение на случващото се.

Роб беше прекарал твърде много време в Планината, поне така твърдяха всичките му колеги. Защото сивите действаха през нощта и проследяването на движенията им беше негово задължение. През годините се беше превърнал в нощна птица.

Майк Уилкис беше сключил спогодба със сивите чрез Боб и Адам — с помощта на Имън Глас, разбира се. Споразумението беше сивите да ограничат похищенията по брой и региони. В замяна на това Съединените щати се бяха наели да опазят тайната им.

Работата на Роб беше да следи за отвличанията и в по-сериозните случаи на нарушение на споразумението да направи демонстрация на сила.

Това не трябваше да се прави с лека ръка. Сивите нямаше да търпят някой да стреля по тях. Подобно нещо беше опитвано през четиридесетте и резултатът беше ужасяващ. Сивите бяха предизвикали шестстотин самолетни катастрофи през 1947. Скоро след това президентът Труман бе наредил да се избягва всякакво вмешателство в делата им. Никой не се и опитваше да предизвика сивите, но явно беше настъпил един от онези съдбоносни моменти, когато все пак трябва да се предприеме нещо.

Навремето съществуваше страхът, че Съветският съюз ще открие как действа колективното съзнание на сивите и че руснаците ще съобщят на света: „Видяхме бъдещето и то е комунистическо“. Обаче никой освен военновъздушните сили на Съединените американски щати не разполагаше със сив. Следователно останалата част от света — включително другите войскови подразделения на армията, разузнаването и правителството — разполагаше в най-добрия случай с незначителна информация. Във военновъздушните сили по-малко от двайсет души знаеха за този проект.

Лангфорд сложи ръка на телефона. Нямаше друг в целия свят, който можеше да вземе решение или дори да предложи съвет. Ако не се окажеше прав, нямаше начин да се предвиди какво ще сторят сивите.

Можеше ли да предизвика края на света с вдигането на телефона?

Вдигна слушалката и набра някакъв, номер.

— Джими, Роб съм. Имате ли координатите на „блестящото момче“?

— Да, сър. От известно време е на земята, сър.

— Искам прехващачи от базата „Алфред“ да се насочат към него веднага.

— Слушам, сър.

Полковникът замълча за момент. Пое дълбоко дъх.

— Бог да ни е на помощ — каза в слушалката. Следващата му стъпка беше да уведоми Уилкис за станалото, а това означаваше да включи подслушвателно устройство за разговора. Господин Крю държеше всички контакти с Уилкис да бъдат отбелязвани, записвани и изпращани при него.

Лично Роб беше убеден, че Крю е прав да подозира Уилкис; Смяташе, че Уилкис използва емпатите, за да се добере до нови технологии и да ги продаде в частния сектор. Освен това патологичната омраза на Уилкис към сивите беше неуместна. Той беше убеден, че те планират нашествие. Те го плашеха и това беше причината да ги ненавижда. Но омразата не печели войни, знанието го прави, и тъкмо него трябваше да извлече екипът от емпати на Уилкис от последния останал сив. Но от последния емпат бе постъпила твърде малко полезна информация.

Роб не разбираше сивите, но не ги мразеше. Всъщност ги намираше за изключително интересни. Те бяха тук от петдесет години и все още не бяха започнали нашествие, така че присъствието им не изглеждаше реална причина за безпокойство. Това, което правеха с хората, беше странно, но никой не виждаше хората да изчезват или да бъдат наранявани, поне не физически. Очевидно обаче каквото и да правеха на тези, които отвличаха, то беше наистина важно за тях. Иначе нямаше да има заплахи. Те взимаха, нямаше съмнение по въпроса, но по начина, по който фермерът взима мляко, а не месо.

Информационният поток според Роб беше прехвърлен към истинските приятели на Уилкис, компаниите от сивата икономика, които захранваха годишния черен бюджет от сто и двайсет милиарда долара на Съединените щати. Според Роб имаше поточна линия, която минаваше през Уилкис и през Чарлз, направо към производството. Това със сигурност би обяснило защо сирачето от Оклахома, което нямаше други доходи освен войнишката си заплата, притежаваше къща за няколко милиона в Джорджтаун… и защо на офицер, чиято работа протичаше в дупка в земята, дълбока шейсет метра под Индианаполис, Индиана, му е потребно въобще да си създава връзки в политическите кръгове.

— Майк, Роб съм. Извинявай за късното обаждане, но имаме проблем. „Блестящо момче“ е кацнало близо до Уилтън, Кентъки. Знам, че е много странно и тревожно. По-ужасното е, че наоколо има цивилни. Активирал е плазмата си и е готов да изчезне, но не бяга. Сигурно долу има видеокамери и възникват всякакви други неприятности. Опитвам се да направя прехващане. Трябва да измъкнем човека оттам. Мислиш ли, че можеш да пуснеш Глас в дупката с Адам? Нека да го уверим, че това е приятелско предупреждение, че те сами могат да огласят тайната си. И моля те, ако може да разберем какво, по дяволите, са намислили.