Уитли Стрийбър - Сивите

— Знаеш правилата.

И внезапно осъзна колко силно мрази това, което прави — колко дълбоко и невероятно извратено й се струва… но пък обичаше тръпката и честно казано, харесваше Адам. Комплексът беше дупка, но на дъното й се намираше едно от най-невероятните същества.

Помисли си, че Адам може да не е добре, и се разбърза. Навлече небесносиния кашмирен пуловер и взе черното си кожено яке. Среса се набързо и излезе.

Не погледна назад към Тед. Когато се върнеше, той вероятно щеше да си е отишъл. Голяма работа — щеше да си намери друг, може би цивилен този път.

Не беше трудно за момиче на двайсет и шест. Но пък и работеше много. Доколкото знаеше, имаше само един човек на тази планета, който можеше да прави това, което правеше тя. Без съмнение имаше и други, но как да се открият? Военновъздушните сили не бяха успели да направят това, което я устройваше, тъй като означаваше, че сама може да определя условията си — повишение до чин полковник. Така че сега заповедите на Майк бяха по-скоро искания… но това беше едно от исканията, което със сигурност щеше да изпълни.

В асансьора насочи съзнанието си към работата. Какво би могло да се обърка? Искаше й се асансьорът да се спуска по-бързо. Слезе в гаража, качи се в колата и подкара към комплекса. Не беше далече. Тя не можеше да живее далече от Адам.

Уилкис я посрещна на вратата, което беше крайно необичайно.

— „Блестящо момче“ е кацнало в забранената зона и е имало цивилни очевидци — каза той. — Искам да го разпиташ за това.

— Защо?

— Как защо — защото е крайно необичайно.

— Нали разбираш, че те нямат идеята за споразумение? Не знаят какво представлява. Освен това непрекъснато се залъгват с новаци. Просто не виждаме да го правят, защото стоят в одобрените зони.

— Сигурна ли си?

— Ами ако ти кажа, че са необуздана, обичаща забавлението групичка от невероятно интелигентни, но странни хора? Как ти се струва?

— Първо, те не са хора. Второ, са не само невероятно интелигентни, но и изключително зловещи. И не изпитват емоции.

— Адам се натъжи, когато татко умря.

— Преструвал се е.

— Освен това той… не знам как да го кажа: не е човешка емоция, изобщо, но той е загрижен за мен.

— Проектираш собствените си чувства. Достатъчно по темата. Имаме работа. — И докато чакаха асансьора, добави: — Тече прехващане на „Блестящото момче“, между другото.

— И как да обясня това?

— Предай, че е приятелско предупреждение. Възможно е цивилните да имат камери. Може да стане пробив в сигурността и да не сме в състояние да го контролираме.

— Да бе! — Тя се подразни, когато Уилкис влезе с нея в асансьора — не обичаше да й се пречка, когато беше с Адам.

Вратите се отвориха пред контролната стая и тежката врата, която отделяше обителта на Адам.

Докато Лорън се събличаше, Анди отвори нов подготвителен комплект. Тя пусна пуловера си на пода и разтърка слепоочията си.

— Значи трябва да разбера защо тази триада е постъпила така?

Хвърли дрехите си пред двамата мъже. Нека гледат. Беше горда със себе си.

— Лорън, този път искам конкретна информация.

Тя остави Анди да покрие тялото й с геловете, които щяха да защитят всеки сантиметър от кожата й. През годините тя ставаше все по-суха и по-суха заради нулевата влажност на въздуха в клетката. На двайсет и шест имаше кожа на четиридесетгодишна. Намаза обилно лицето си с вазелин.

Ръцете на Анди я оставяха безразлична, но тя знаеше, че за него не е така. Знаеше го от начина, по който се обръщаше, когато приключеше, а бузите му пламтяха, бедното момче.

Навлече оранжевия костюм, дръпна ципа и пристегна защитата за врата. Анди й сложи шапката. После тя нахлузи тежките латексови ръкавици на ръцете си.

Изправи се пред стоманената врата.

Анди вдигна ръкава на костюма й и й би инжекцията.

— Извинявай. — Винаги го казваше. После я целуна, много бързо, по убоденото място.

Тя отвори вратата, пристъпи в преддверието и зачака. Вътрешната врата изсъска и се отмести.

Тя влезе в тайния си рай и ад, света на любов и ужас, който споделяше с Адам.

Като социолог, Кейтлин разбираше желанието за събиране след трагедия, което беше причината Джефърсови да дойдат у тях с бебето в количка и сега да седят пред камината. Келтънови пък бяха избързали към къщи, за да прегледат видеозаписа, а Уорнърови — за да предпазят превъзбудените си синове да не направят някаква глупост.

Портите адови се бяха разтворили за някого тази нощ и сега трябваше да има събрание — този древен и свещен акт, чиято цел, обусловена от най-дълбоките човешки инстинкти, беше да провъзгласи продължаването на живота.