Уитли Стрийбър - Сивите

Крис и Нанси седяха сковано и методично отпиваха вино на малки глътки. Шестмесечната Джули спеше в количката си между тях, устичката й беше отворена; стискаше биберона си с пръстчета.

Кейтлин искаше да слезе при Конър. Колкото и ирационално да беше, изпитваше неудържимо желание да го защитава от нещо, което не познаваше, и този стремеж растеше с всяка минута.

Крачеше нервно пред камината и отпиваше големи глътки от чашата си. Страхуваше се, че Конър може да реши да излезе навън сам. Затова Уорнърови се бяха прибрали у дома — за да държат Поли вътре. Конър лесно можеше да излезе през вратата, която водеше от стаята му в мазето под верандата и към двора.

Излезе на верандата и огледа двора. Никакво движение. Пълна тишина.

Сякаш половината охрана на училищния комплекс, целият доброволчески пожарникарски отряд, общинските служби за бързо реагиране и щатската полиция се бяха изсипали на полето.

Никой от официалните представители не беше видял сиянието, но поне изтребителят на военновъздушните сили все още обикаляше наоколо, когато пристигнаха. Шефът на полицията Дънст се обади във военновъздушна база „Алфред“ — и му отговориха, че няма никакви изтребители, летящи по това време. Всъщност никакви самолети.

Той затвори мобилния си телефон и с отвращение измърмори:

— Излиза, че е частен Ф-15.

Отрядите за бързо реагиране преровиха полята с инфрачервени детектори. Всичко беше много впечатляващо, но щеше да е още по-впечатляващо, ако бяха успели да намерят нещо, напомнящо човешки останки или отломки от някакъв летателен апарат.

— Е — каза Нанси, — какво да мислим?

— Сигурно са деца. Но пък чак военновъздушните сили… Ще си изпатят.

— Ох, Дан. — Крис се засмя.

— Не, Крис.

— Не? В смисъл?

— В смисъл, че ти си помисли, че е летяща чиния.

— С похитен човек. Да, наистина мисля така.

Беше ред на Нанси да отпие голяма глътка. И да хвърли яростен поглед на съпруга си.

— Не искам да чувам такива неща.

— Но това е истината.

— Може би — а може би не. Едно нещо обаче знам със сигурност — тук сме заради това! Откъснати в този пущинак, със заплата, която едва ни стига да отгледаме детето — и то защото реши да се присъединиш към търсачите на летящи чинии, вместо да вземеш страната на колегите ти физици. Извинявайте, приятели, това са си наши спорове.

— Не, права си — каза Дан. — Всеки тук се е провалил някъде другаде.

— Те са истински, те са тук, а колегите ми грешат. Ако записът…

— Не смей да говориш по телевизията за това, Крис! Да не си посмял!

Крис вдигна ръка сякаш да се предпази.

— Изобщо не мисля, освен ако…

— Няма „ако“! Не продължавай, Крис. От Калифорнийския технически през Масачузетския, та до забутания Бел заради проклетите ти НЛО. И ни очаква бездната на още по-непрестижни колежи.

— Няма да кажа нищо, докато не видя записа. Ако е толкова добър, колкото си мисля, може като нищо да се върнем в Калифорния.

— Много си наивен, Крис! Никога, никога няма да се върнеш там. За Бога, та ти се изложи като идиот по националната телевизия.

— Казах истината!

Беше се появил в „Дейтлайн“, за да говори за реалното съществуване на НЛО, а статутът му на преподавател в Калифорнийския технически университет беше използван, за да му придаде авторитет. След което го уволниха. В Масачузетския причината беше статия за бостънския „Глоуб“, която се позоваваше на казаното от него в „Дейтлайн“. Този път го уволниха доста по-бързо.

Дан си каза да стои настрана от цялата история. Но после реши, че бедната жена е толкова уязвима, с малко бебе, и колкото и да харесваше Крис, сега той май наистина прекаляваше.

— Похищението от извънземни е мит, свързан с получаването на пристъпи. Разказвал ли съм ви, че като малък страдах от кошмари? Така че знам за какво става въпрос. Виждах едни мънички фигури. Да, аз, Крис. Аз съм похищаван според твоите твърде съмнителни — моля да ме извиниш — стандарти. Но понеже имам малко професионални знания по въпроса, ми е ясно откъде идват извънземните. — Той се почука по челото. — От същото място, откъдето призраците и демоните, и каквито и да са там таласъми. А не от някакво забутано поле в покрайнините на незначителен град в Кентъки.

— Уилтън официално се води доста повече от незначителен град.

— Няма значение. Видяхме шега, доста ужасна при това, и сега военновъздушните сили са се заели с проблема. И на студентите и на колежа лошо им се пише. Да не говорим, че цялата история, откровено казано, е възмутителна. Въпреки че си го заслужават. Студентите — не и бедният Бел.