Уитли Стрийбър - Сивите

Това звучеше малко прекалено.

— Какво точно искате да кажете?

— Ти си една на милиони, Лорън. Наследила си абсолютно уникални способности от баща си.

Какво можеше да означава това?

— Честно казано, нямам никакви специални умения.

— Трябва да те предупредя, че ще изпиташ необичайни преживявания. Искам да разбереш, че няма да е нито приятно, нито лесно. Не твърдя, че няма опасност, защото вече трябва да ти е станало ясно, че опасност има и че е голяма. Нещо повече, ние няма да сме в състояние да ти помогнем. Ще се наложи да се справяш сама. Съвсем сама.

— Но… но вие казахте, че има списък, подполковник Лангфорд. И че ще повикате следващия човек, ако аз не подпиша.

— Излъгах. И ти също ще го правиш. Много пъти. Това ще е голяма част от работата ти.

— Ако бях казала „не“ — въпреки татко, твърдо и окончателно „не“ — какво тогава?

— Щяхме да кажем нещо драматично, като например, че съществуването на човешката раса зависи от теб — отвърна Крю.

Думите увиснаха във въздуха. Невероятно. Налудничаво дори. Лорън не знаеше дали да се ужаси, или да се разсмее. Всичко изглеждаше толкова абсурдно, че избухна в смях — и това беше единственият звук в стаята, и остана такъв. Премести погледа си от едното сериозно лице към другото. Тези двамата май изобщо не се шегуваха.

Но тя беше момиче, едва на двайсет и две, и макар че това й харесваше, нищо не подсказваше, че има някаква необикновена мисия в живота.

— Твърде откачено е — каза тя бавно. — Наистина ли искате да ми кажете, че съм някакъв необикновен изрод?

— Нищо ли не знаеш за работата на баща си? — попита Лангфорд.

Тя поклати глава. Наистина не знаеше.

— Ти си това, което наричаме емпат. Можеш да чуваш мисли и да ги предаваш на други, които са способни да ги чуват.

— Да, татко имаше навика да се изразява така. Четеше научна фантастика — Артър Кларк и разни други.

Крю й подаде жълта бележка.

— Напиши първото, което ти дойде наум.

Тя взе хартията, замисли се за момент, после надраска първата дума, която й хрумна, и каза:

— Името на бръснаря на баща ми — Адам.

Лангфорд извади от джоба си плик.

— Този, с когото ще работиш, не може да говори. Неговият мозък е дотолкова различен, че без човек като теб можем да обменяме само най-основни идеи. Като проверка, той ти предаваше името, с което го наричаме в този кабинет.

Подаде й плика.

В него имаше листче — миришеше странно на препарат за почистване. Единствената дума, написана там, беше „Адам“. Тя погледна листчето, после вдигна очи към двамата мъже.

— Кой е този всъщност?

— Отговорът е част от това, което се опитваме да разберем. Цялата кариера на баща ти беше отдадена на тази загадка.

— Неговото име е Адам, но вие не разбирате… какво?

— Идеята за имена липсва в тяхната култура. Адам и Боб са само наши етикети.

— Боб?

— Е мъртъв.

Още една смърт, отбеляза мислено тя. Но кой в този свят можеше да общува с мисли и да не използва имена?

— Следващата ни стъпка ще е да те изпратим да се представиш на ръководителя на вашата част от проекта. Той работи в много малък отдел с повишени мерки за сигурност — каза подполковник Лангфорд. — Не трябва да говориш с него за миналото си, за срещата с нас, за нищо, което не е абсолютно наложително, за да си свършиш работата. Разбираш ли?

Всичко започваше да изглежда все по-налудничаво.

— Значи просто така да отида при този човек — командващия ми офицер — и да му кажа — какво?

Подполковникът й подаде плик.

— Няма нужда да казваш нищо. Дай му това. Той ще те инструктира по-нататък.

Тя взе плика, разбира се: вътре имаше заповеди. Понечи да го отвори.

— Не.

— Не? Не мога да отворя собствените си заповеди? — Тя поклати глава. — Защо ли не се изненадвам?

Той й подаде карта с адрес в Индианаполис.

— Ще отидеш в новата си месторабота. Полковник Майкъл Уилкис те очаква — видя го на погребението. Ще получиш следващите си заповеди устно от него… Лорън, искам да разбереш, че за цялата тази тайнственост има много основателна причина. С времето ще си изясниш тази причина и ще се озовеш в същата позиция, в която сме ние — това е тайна, която няма да се поколебаеш да защитиш с живота си.

Докато вървеше към паркинга, Лорън обмисляше странната заповед да се представи на адрес в Юнивърсити Хайтс в Индианаполис и да стигне там преди шест вечерта. Не беше невъзможно, като се имаше предвид, че разстоянието бе малко над сто мили, а тя разполагаше с пет часа. Типично за военновъздушните сили обаче. Беше работила две години в отдела по снабдяване и изведнъж, макар да й оставаше време само колкото да се прибере и да грабне четката си за зъби, трябваше да тръгне тъкмо към Индианаполис от всички възможни места — и при това не към съоръжение на военновъздушните сили, доколкото можеше да прецени.