Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Случката ми даде и по-голяма увереност, че наистина може да съм в някоя непозната за мене област на Марс, а това бе много възможно, защото през моето десетгодишно обитаване на планетата аз бях изследвал само едно сравнително малко пространство от обширните й територии.

Ставайки, отново се посмях на забравата си и скоро усвоих оше веднъж изкуството да нагаждам земните си движения към тези странни условия.

Когато вървях бавно надолу по склона към морето, не можех да не забележа градинския вид на поляната и на дърветата. Тревата бе така ниско окосена и наподобяваща килим, както никоя стара английска поляна или парк, а самите дървета даваха доказателство за грижливо подкастряне до еднаква височина на около пет метра от почвата. Когато се огледаш в каквато и да е посока, гората в далечина имаше вид на обширна стая с висок таван.

Всички тези признаци за грижливо и систематично поддържане ме убедиха, че аз съм имал щастието да дойда на Марс за втори път във владенията на един цивилизован народ и че когато го намеря, ще ми бъде оказана любезността и закрилата, дължими по право към моя ранг на принц от династията Тардос Море.

Дърветата на гората събудиха моето възхищение. Техните големи дънери, някои до тридесет метра в диаметър, свидетелстваха за чудовищна височина, за която аз можех само да се досещам, тъй като никъде не пробих с поглед техните гъсти клони и листа на повече от двадесет — двадесет и пет метра височина над главата си.

Доколкото успях да видя, стъблата и клоните бяха гладко полирани като най-новите американски пиана. Някои от дърветата бяха черни като абанос, докато техните съседи светеха и се белееха като най-финия китайски порцелан или пък бяха лазурносини, яркочервени, жълти или тъмнопурпурни. Листата бяха също тъй ярки и разноцветни, а цветовете едва ли могат да се опишат на някой земен език и биха били достойни само за езика на боговете.

Наближавайки края на гората, аз видях между нея и откритото море една широка и равна ливада и когато се готвех да изляза изпод сянката на дърветата, очите ми доловиха едно зрелище, което прогони всички романтични размишления върху красотите на пейзажа.

Наляво от мен морето се простираше, докъдето можеше да стигне окото; пред мен само една смътна, неопределена линия очертаваше отсрещния му бряг, а надясно една мощна река, широка и спокойна, величествено течеше между яркочервените брегове, за да се влее в спокойното море.

На неголямо разстояние нагоре по реката се издигаха огромни и стръмни отвесни скали, от чиито основи като че ли извираше тя.

Но не тези внушителни и великолепни признаци за величието на природата отвлякоха моето внимание, а видът на двадесетина фигури, които се движеха бавно из ливадата, близо до брега на реката.

Странни фигури, неприличащи на нищо, което съм виждал на Марс, и все пак отдалеч напомнящи на хора. По-големите индивиди изглеждаха от три до четири метра високи, когато се изправяха, и пропорционални в трупа и долните крайници като при земния човек.

Но ръцете им бяха много къси и от мястото, където се намирах, те приличаха на слонски хоботи — движеха ги с вълнисти и змиеобразни извивки, като че ли бяха без кости.

Докато ги наблюдавах иззад дънера на едно грамадно дърво, едно от съществата тръгна бавно в моя посока, заето с работа, която изглеждаше главното занятие на всяко от тях и се състоеше в рязко движение на странните им ръце с цел, която аз трудно определях.

Когато то приближи съвсем близко до мен, успях да го разгледам добре и макар че по-късно имах случай да се запозная с неговия род, мога да кажа, че първото разглеждане на това ужасно изчадие на природата би било достатъчно за мен, ако бях свободен да избирам. Най-бързият летец от флотата на Хелиум не би могъл достатъчно бързо да ме отдалечи от това отвратително създание.

Неговото гладко тяло имаше една призрачна синкавост с изключение на широката бяла ивица, окръжаваща единственото му изпъкнало око — едно око, цялото бяло — зеницата, ирисът и ябълката. Носът бе една разкъсана, възпламенена и кръгла дупка в центъра на празното лице — дупка, която приличаше на прясна куршумена рана, още не започнала да кърви.

Под този отвратителен отвор лицето бе празно до брадата, защото съществото нямаше уста.

Главата без лицето бе покрита със сплетена маса от смолисточерна коса, дълга около двадесет и пет сантиметра. Всеки косъм бе голям колкото един земен червей и когато съществото движеше мускулите на черепа си, тази страшна покривка на главата се гърчеше, извиваше и пълзеше около лицето, като че ли всеки отделен косъм бе надарен със самостоятелен живот.