Рей Бредбъри - Третата експедиция

— Да… Да — Капитанът замижа. — Сега ще отворя очи и теб няма да те има — Той примигна. — Ти си тук! Господи, Ед, великолепно изглеждаш.

— Да вървим, чакат ни за обед. Предупредих мама.

— Капитане — каза Лустиг, — ако нещо ви потрябвам, аз съм у баба и дядо.

— Какво? А да, разбира се, Лустиг. Ще се видим.

Едуард улови брат си за ръка и го помъкна.

— Ето и нашия дом. Спомняш ли си го?

— И още как! На бас, че пръв ще дотичам до вратата!

Втурнаха се към къщата, дърветата над главата на капитан Блек шумяха и пееха, земята под краката му кънтеше. В странния сън наяве той виждаше как Едуард го изпреварва, виждаше го как лети към къщи и как широко се разтваря вратата.

— Аз стигнах пръв! — викна Едуард.

— Че как иначе — едва си поемаше дъх капитанът, — аз съм старец, а ти, я какъв юнак си. И всъщност ти винаги си ме изпреварвал! Мислиш, че съм забравил ли?

На вратата стоеше майката, пълна, розова, сияеща. Зад нея, с посивели коси стоеше бащата с лула в ръка.

— Мамо, татко!

Той се спусна към тях нагоре по стъпалата, също като дете.

Денят беше чудесен и дълъг. След обеда преминаха в гостната и той им описа с всички подробности ракетата, пътешествието, а те кимаха, усмихваха се и майката никак не се бе променила, а бащата отхапа края на пурата си и замислен я запали — също като едно време. На вечеря имаше изумителна пуйка и времето неусетно летеше. Когато и кокалчетата бяха най-старателно оглозгани, капитанът се облегна на стола и дълбоко въздъхна от удоволствие.

Майката сложи плоча на грамофона и се понесе в танц с капитан Джон Блек. От нея го лъхна същият парфюм, както в онуй съдбоносно лято, когато тя и баща му загинаха при железопътна катастрофа.

— Утре ще се събудя и ще се окаже, че съм в ракетата, че летя из Космоса и че нищо подобно няма.

— Остави тия мисли! — тихо възкликна майката. — Не се измъчвай напразно. Бог беше милостив към нас, да бъдем щастливи.

— Прости ми, мамо.

Плочата свърши.

— Ти се умори, синко — бащата посочи с лулата си. — Горе те очаква твоята спалня и старият креват с месинговите топки, като едно време.

— Но аз трябва да събера хората си.

— Защо?

— Защо ли? Хм… не зная. Всъщност май че е излишно. Разбира се, че не е нужно. Те сега вечерят или вече спят. Нека се наспят, да си отпочинат.

— Лека нощ, сине — майката го целуна по бузата. — Колко е хубаво, че си пак у дома.

— Да, хубаво е у дома…

Той тръгна нагоре по стълбата, като не преставаше да разговаря с Едуард. Едуард бутна вратата и Джон Блек видя жълтия си месингов креват, познатите знаменца на колежа, съвсем проскубаната енотова шуба, която погали със затаена нежност.

— Твърде много впечатления — промълви капитанът. — От умора не усещам тялото си. Толкова произшествия в един ден! Сякаш съм ходил два дена под проливен дъжд без чадър и шлифер. Целият съм просмукан от впечатления.

Едуард постла снежнобели чаршафи и оправи възглавниците. После разтвори прозореца и пусна в стаята нощното благоухание на жасмин. Грееше луна, долитаха звуци на танц и тихи гласове.

— Ето какъв бил, значи, Марс — каза капитанът, като се събличаше.

— Да, такъв е — Едуард се събличаше бавно, издърпа, без да бърза, ризата през главата си, откри златистия загар на раменете си и яка мускулеста шия.

Светлината угасна, ето ги двамата един до друг в кревата, като едно време — преди колко десетилетия? Капитанът се понадигна на лакти и вдъхна аромата на жасмин. В съзнанието му се появи мисълта за Мерилин.

— Мерилин също ли е тук?

Брат му бавно каза:

— Сега я няма в града. Заранта ще бъде тук.

Капитанът затвори очи.

— Много бих искал да видя Мерилин.

В просторната стая беше съвсем тихо. Чуваше се само дишането им.

— Лека нощ, Ед.

Пауза.

— Лека нощ, Джон.

Капитанът цял се отдаде на блажения покой. Главата му работеше много ясно. Напрежението най-после го бе напуснало и той можеше да мисли логично. Досега бяха само едни емоции, но сега…

Как? — се питаше той. — Как е направено всичко това? И защо? С каква цел? Какво е това — доброжелателно вмешателство на висши сили? Нима бог наистина толкова се е загрижил за своите деца? Как, защо, с каква цел?

Премисли теорията, която през деня под влияние на първите впечатления бяха предложили Кингстън и Лустиг. После лениво затърси в съзнанието си нови предположения, въртеше ги и тъй, и инак. Мама, татко. Едуард. Марс. Земя. Марс. Марсианци.

Кой е живял на Марс преди хиляди години? Марсианци ли? Или винаги е било така?