Рей Бредбъри: Третата експедиция

Командирът я докосна.

— Е, истинска ли е? — запита тя.

Той кимна.

— Какво още искате? Не са ли излишни всякакви въпроси? — тържествуващо произнесе старицата.

— Вижте какво — отвърна капитанът — ние просто не си представяхме, че ще намерим на Марс такова нещо.

— А сега видяхте. Осмелявам се да мисля, че на всяка планета ви очакват подобни изненади, което доказва, че пътищата господни са неизповедими.

— Тогава излиза, че тук е царството небесно, така ли?

— Глупости, нищо подобно. Това е също такъв свят, и на нас ни е предоставена втора възможност да опитаме. Защо? Никой нищо не ни е казал. Но нали и на Земята никой не ни обясняваше защо сме се озовали там. На оная Земя. От която вие сте пристигнали. Отде да знаем дали преди нея не е имало още една?

— Бива си го въпроса — каза капитанът.

От лицето на Лустиг не изчезваше радостната усмивка.

— Дявол да го вземе, толкова ми е приятно, че ви виждам, тъй съм радостен!

Капитанът стана от стола.

— Време е да вървим. Благодаря за чая.

— Но нали пак ще дойдете? — разтревожиха се старците. — Ще ви чакаме за вечеря.

— Благодаря, ще гледаме да дойдем. Имаме толкова работа. Моите хора ме чакат в ракетата и…

Той млъкна, извърнал смаян лице към отворената врата.

Някъде отдалеч долитаха гласове, гръмки викове, сърдечни приветствия.

— Какво е това? — запита Кингстън.

— Сега ще узнаем. — И капитан Джон Блек мигом изскочи от вратата и изтърча през зелената морава на улицата на марсианското градче.

Стоеше и гледаше към ракетата. Всички илюминатори бяха отворени и членовете на екипажа припряно слизаха през люковете на земята, като махаха с ръце. Наоколо се бе насъбрала огромна тълпа. Те се смесиха с нея, като разговаряха, смееха се, ръкуваха се. Хората подскачаха от радост. Ракетата стоеше изоставена, самотна.

В слънчевите лъчи гръмна духов оркестър, от вдигнатите високо туби и тръби бликнаха ликуващи звуци. Биеха барабани, свиреха флейти. Златокоси девойки скачаха от възторг. Момиченца викаха: «Ура!» Дебели мъже черпеха познати и непознати с пури. Кметът на града произнесе реч, а сетне грабнаха всички членове на екипажа и под ръка — от едната страна майката, а от другата бащата или сестрата — ги помъкнаха надолу по улицата към малките едноетажни домове и големите къщи.

— Стой! — закрещя капитан Блек.

Вратите се захлопнаха.

Знойна мараня се виеше към прозрачното пролетно небе. Пълна тишина. Тръбите и барабаните бяха изчезнали зад ъгъла, по самотната ракета проблясваха слънчеви зайчета.

— Изоставиха я! — викна командирът. — Изоставиха кораба! Кълна се, това няма да им се размине!

— Капитане — каза Лустиг, — не бъдете толкова строг. Когато ви посрещат роднини и близки…

— Това не е оправдание.

— Но представете си чувствата им, когато са видели край кораба познати лица!

— Беше им заповядано, дявол да го вземе!

— А вие как бихте постъпили, капитане?

— Бих изпълнил запов…

Той така и замря с отворена уста.

По тротоара, огрян от лъчите на марсианското слънце, вървеше висок, усмихнат млад човек на около двадесет и шест години, с чудни яркосини очи.

— Джон! — викна той и се завтече към тях.

— Какво? — Капитан Блек отстъпи назад.

— Джон, стари мошенико!

Мъжът стисна ръката на капитана и го тупна по гърба.

— Ти?… — промълви командирът.

— Аз, разбира се, че кой друг!

— Едуард! — Капитанът се обърна към Лустиг и Кингстън, без да пуска ръката на непознатия. — Това е моят брат, Едуард. Ед, запознай се с другарите ми: Лустиг, Кингстън! Моят брат!

Бутаха се, дърпаха се, после се прегърнаха.

— Изглеждаш великолепно, Ед! Чакай! Как така! Ти никак не си се изменил през всичките тия години, нали ти… ти беше на двадесет и шест, когато умря, а аз на деветнадесет. Боже мой, толкова години, толкова години. — И изведнъж ти тук. Но какво е все пак това?

— Мама те чака — каза Едуард Блек, усмихвайки се.

— Мама?

— И татко.

— Татко? — Капитанът се олюля, сякаш от силен удар, и направи няколко крачки с вдървени крака. — Мама и татко са живи? Къде са?

— В стария ни дом на Дъбова улица.

— В стария дом… — Очите на капитана се разшириха, светнаха от възторг и учудване. — Чухте ли, Лустиг, Кингстън?

Но Кингстън вече го нямане. Той бе забелязал на другия край на улицата своя собствен дом и бързаше нататък. Лустиг се засмя.

— Сега разбрахте ли, капитане, какво изпитваха нашите хора? Не бива да ги вините.