Рей Бредбъри - Третата експедиция

— Не. Във всеки случай длъжни сме да опитаме още веднъж.

Отминаха три къщи и се спряха пред бяла едноетажна къщичка, приютила се под могъщ дъб.

— Да допуснем, Кингстън, че предположението ви е вярно, че космичните пътешествия са започнали много отдавна. И след доста време пристигналите тук земни жители са започнали да тъгуват за Земята. Отначало тази тъга не излизала от рамките на лека невроза, после прераснала в истинска психоза, която заплашвала да завърши с лудост. Вие, като психиатър, какво бихте предложили в такъв случай?

Кингстън се замисли.

— Навярно бих започнал постепенно да преустройвам марсианската цивилизация така, че все повече да напомня земната. Ако имаше начин, бих възсъздал земните растения, пътищата, езерата, дори океаните. После посредством някаква масова хипноза бих внушил на всички жители ей на това градче, че те се намират всъщност на Земята, а не на Марс.

— Отлично, Кингстън. Струва ми се, че най-после попаднахме на вярна следа. Жената, която видяхме в оня дом, мисли , че живее на Земята и нищо друго. Така няма опасност тя да загуби разсъдъка си. Тя и всички останали жители на този град са обект на най-великия експеримент в областта на хипнозата.

— Улучихте, капитане! — извика Лустиг.

— Така-а — капитанът въздъхна. — Нещата май се изясняват. И на душата ми поолекна. В това поне има някакъв смисъл. А то от всички тия разсъждения за пътешествия назад и напред във времето започна да ми се повдига. Ако предположението ми е вярно… — Той се усмихна. — Е тогава ние, изглежда, ще станем доста популярни сред местните жители.

— Уверен ли сте? — каза Лустиг. — Все пак тия хора са избягали от Земята. Може никак да не ни се зарадват. Може да се опитат да ни изгонят, а даже и да ни убият.

— А оръжието ни? Те нямат такова. Хайде да се отбием в тоя дом.

Но не бяха още прекосили моравата, когато Лустиг изведнъж замръзна на мястото си, вторачил поглед в края на тихата задрямала улица.

— Капитане — промълви той.

— Какво има, Лустиг?

— Капитане… Не, вие само… Какво виждам?

По страните на Лустиг се стичаха сълзи. Разперените пръсти на ръцете му трепереха, лицето му изразяваше удивление, радост, съмнение. Още малко и като че ли щеше да загуби ума си от щастие. Както се взираше в тая точка, неочаквано той хукна, спъна се, падна, скочи и пак затича, като викаше:

— Ей, чуйте!

— Спрете го! — Капитанът се спусна подире му.

Лустиг тичаше с всички сили и викаше. Достигнал средата на сенчестата улица, той свърна в някакъв двор, с един скок се озова на верандата на голям зелен дом с железен петел на върха на покрива.

Когато Кингстън и капитанът го настигнаха, Лустиг думкаше силно по вратата, като продължаваше високо да вика. И тримата дишаха тежко, шумно, омаломощени от лудешката гонитба в рядката марсианска атмосфера.

Двама старци се появиха на прага.

— Дейвид! — ахнаха старците. И се спуснаха към него, запрегръщаха го, затупаха го по гърба.

— Бабо, дядо! — хлипаше Дейвид Лустиг. — Вие чудесно, чудесно изглеждате.

Той ги разглеждаше, обръщаше ги, целуваше, прегръщаше, бършеше сълзите от очите си и пак разглеждаше своите старци. Слънцето грееше на небето, духаше вятър, тревата се зеленееше, вратата беше широко разтворена.

— Влизай де, влизай, момчето ми. Има чай с лед, пресен, ще си пийнеш до насита!

— Аз съм с приятели — Лустиг се обърна, като се смееше, повика с нетърпелив жест капитана и Кингстън.

— Здравейте — приветствуваха ги старците. — Влезте, моля ви се. Приятелите на Дейвид са и наши приятели.

В гостната на стария дом беше прохладно, в единия ъгъл равномерно тракаше високият, дълъг дядов часовник. Меки възглавници върху широки кушетки, по стените книги, дебел килим на пищни цветя, а в ръцете им — изпотени чаши с леден чай, който приятно разхлаждаше пресъхналото гърло.

— Пийнете си — чашата на бабата тракна в изкуствените й зъби.

— И отдавна ли живеете тук, бабо? — запита Лустиг.

— Оттогава, откакто умряхме — сухо отвърна тя.

— Откакто… какво? — Капитан Блек остави чашата си.

— Е, да — кимна Лустиг. — Има тридесет години вече откак умряха.

— И вие седите спокойно! — извика капитанът.

— Стига, уважаеми! — Бабата лукаво намигна. — Кой сте вие, та да съдите за тия неща? Тук сме, това е. Какво нещо е животът, щом вече стана дума? Защо постъпваме тъй, а не иначе? Тук сме и сме живи, това е всичко, което ни е известно и стига вече сме приказвали. Това е, ако искате да знаете, втори опит — Тя се приближи, клатушкайки се, към командира и му протегна тънката си суха ръка. — Пипнете.