Рей Бредбъри - Третата експедиция

— Но не и такова сложно нещо като ракета! Не, не…

— Прелетели са тук завинаги и естествено са си построили и такива къщи като на Земята, та културата е земна.

— И през всичките тия години са живели тук? — запита командирът.

— Точно тъй, живели са си тихо и мирно. Може да са се връщали на Земята, да са взимали още хора за това градче, после да са прекратили полетите си, за да не ги открият. Ето защо градчето е старомодно. Лично аз не видях досега нито един предмет, направен след хиляда деветстотин двадесет и седма година. А вие, капитане? Възможно е космичните пътешествия да са започнали доста по-рано, отколкото си мислим. Преди стотина години в някое затънтено кътче на света. Група хора са прелетели на Марс и са пазели откритието си в най-строга тайна, навестявайки сегиз-тогиз Земята.

— Така убедително говорите, че звучи почти правдоподобно.

— Не почти, а е точно така. Ето, доказателството е пред нас. Остава само да намерим хората и да се убедим.

Гъстата зелена трева напълно поглъщаше шума от стъпките им. Миришеше на току-що окосено сено. И капитан Джон Блек, без да иска, усети как го завладява чувство на блажен покой.

Качиха се на верандата, запътиха се към замрежената врата и на всяка крачка дъските на пода отекваха с глухо ехо. През мрежата видяха манистена завеса, преграждаща коридора, кристален полилей и на стената над удобно широко кресло картина от Максфийлд Периш. От целия домашен уют лъхаше на нещо старинно, тайнствено. Тихо потракваше ледът в каната с плодов сок. В кухнята на другия край на къщата се приготвяше за горещия ден студен обяд. Някой си тананикаше нещо нежно, приятно.

Капитан Джон Блек дръпна звънчето.

По коридора изшумоляха грациозни стъпки и зад мрежата се появи жена към петдесетте с приветливо лице, облечена тъй, както навярно са се обличали в година божия 1909.

— С какво мога да ви бъда полезна? — запита тя.

— Извинете — нерешително започна капитан Блек, — но ние търсим… тоест, може би вие…

Той се запъна. Тя го гледаше мрачно, недоумяващо.

— Ако продавате нещо… — заговори жената.

— Не, не, почакайте! — извика той. — Кой е този град?

Тя го погледна по-внимателно.

— Какво искате да кажете с това: кой е този град? Как можете да бъдете в града и да не знаете как се казва?

— Ние не сме тукашни — каза капитанът. — Искаме да знаем как се е озовал тук този град и как вие сте попаднали тук.

— На всеки е известно — продължи тя, — че градът е построен в хиляда осемстотин шестдесет и осма година. Чакайте, вие нещо да не ме разигравате?

— Какво говорите, нищо подобно! — бързо извика капитанът. — Ние идваме от Земята.

— Искате да кажете: изпод земята? — учуди се тя.

— Съвсем не, ние отлетяхме от третата планета, от Земята, на космичен кораб и долетяхме тук, на четвъртата планета, на Марс…

— Намирате се — обясни жената, както се говори на дете, — в Грин Блаф, щата Илинойс, на континента, който се нарича Америка и се мие от два океана, Атлантически и Тихи, на планета, която също се нарича Земя. А сега си вървете. Довиждане.

И тя заситни по коридора, отдръпна манистената завеса и изчезна зад нея.

Тримата другари се спогледаха. Слязоха от верандата и седнаха на най-долното стъпало.

— Кингстън, а на вас не ви ли минава мисълта, че сме объркали пътя и чисто и просто сме кацнали отново на Земята?

— Как така?

— Не зная, не зная. Господи, съвсем се обърках!

— Но ние контролирахме всеки километър от пътя — продължи Кингстън. — Уредите показваха точно колко изминаваме. Прелетяхме край Луната, навлязохме в Космоса и долетяхме тук. Уверен съм, че сме на Марс.

Намеси се Лустиг.

— А не може ли за всичко да е виновно пространството, времето? Представете си, че сме се заблудили в измеренията и сме кацнали на Земята преди тридесет или четиридесет години!

— Какви ги плещиш?

Лустиг отиде до вратата, дръпна звънчето и подвикна в прохладния полумрак на стаите:

— Коя година сме сега?

— Хиляда деветстотин двадесет и шеста, че коя друга — отвърна жената.

— Е, чухте ли? — Лустиг рязко се обърна. — Хиляда деветстотин двадесет и шеста. Летели сме в Миналото! Това е Земята.

Лустиг седна. Ужасната смайваща мисъл болезнено прониза и тримата.

— Просто да се побърка човек — заговори командирът. — Нима такова нещо наистина е възможно? Ех, сега да ми е тук Айнщайн…

— Кой в тоя град ще ни повярва! — обади се Кингстън. — Ох, в опасна игра се набъркахме… С времето шега не бива! Май най-добре ще е да се върнем в ракетата и да отлетим за вкъщи, а?