Фредерик Пол - Гейтуей I

Въздъхна.

— Близнаците не умеят да боравят с пари — отбеляза тя, — но в леглото могат да бъдат страхотни.

Облякохме се и все пак отидохме да хапнем нещо, само че в стола на Корпорацията. Там се редиш на опашка, носиш храната на табла и ядеш прав. Храната не е лоша, стига да не мислиш много от какво е направена. А и цената е прилична. Казват, че ястията осигуряват сто процента от енергийните нужди на организма. Това обаче изисква да се изяждат всичките блюда. Едноклетъчните и растителните протеини, вземани поотделно, не са достатъчни, така че заедно с желето от соя трябва да се изяде и пудинга от бактерии.

Друго характерно за храната на Корпорацията е, че създава адски много метан, причина за онзи непоносим задух, който бившите обитатели на Гейтуей никога не могат да забравят.

След храна тръгнахме напосоки към по-долните хоризонти, без много да разговаряме. Предполагам, че и двамата се чудехме накъде ли щяхме да тръгнем. Нямах предвид в момента.

— Искаш ли да поскитаме? — попита Клара.

Хванах я за ръка и заети с мислите си, се заразхождахме. Беше приятно. Намирахме се в онези стари, приятни, обраснали в бръшлян тунели, които вече никой не използваше. Отвъд тях имаше голи, прашни райони, които дори не бяха озеленени. Обикновено имаше достатъчно светлина от самите стени — синьо хичиянско сияние. Някога, преди шест или седем години, по тези места намирали дори хичиянски артефакти. Човек никога не знае, дали няма да се спъне в нещо, което ще му донесе награда.

Аз лично не бях много ентусиазиран от тази перспектива, защото не мога да изпитам удоволствие от нещо, което не съм търсил.

Няколко минути по-късно, когато видях къде се намираме, предложих:

— Хайде да отидем в музея.

— Добре — отговори ми Клара с неочакван интерес. — Знаеш ли, че са ремонтирали овалната зала? Мечников ми каза. Отворили са я, докато сме били навън.

Тръгнахме в обратна посока, слязохме два хоризонта по-долу и се озовахме до музея. Овалната зала беше почти сферична и се намираше точно зад музея. Беше с диаметър десет метра и за да я разгледаме, трябваше да си прикачим с ремъци крила, подобно на Шики. Такива крила имаше на входа на залата. Нито Клара, нито аз бяхме използвали по-рано крила, но не беше трудно. На Гейтуей човек тежи толкова малко, че това е най-лесният начин за придвижване, стига да има достатъчно място.

Влязохме през люка и се озовахме сред една нова вселена. Цялата зала беше облицована с шестоъгълни панели, всеки от които представляваше прожекционен екран на някакъв невидим за нас източник, вероятно дигитален. А може би тези панели бяха течнокристални екрани.

— Колко е красиво! — възкликна Клара. Беше нещо като глоборама, на която можеше да се види всичко, открито от изследователите — звезди, мъглявини, планети, изкуствени спътници. Понякога всеки панел показваше различни картини, така че едновременно се изобразяваха около сто двайсет и осем различни сцени. После, след леко трепване, всичко се променяше. Отново трепване и отново промяна; на някои екрани се запазваха предишните сцени, но на други прожектираха нещо ново. След едно такова трепване цялата полусфера се превърна в мозаечно изображение на галактиката М-3, гледана от — един Господ знае откъде.

— Ей — извиках развълнуван аз, — та това е великолепно!

И наистина беше великолепно. Сякаш си участвал във всички извършени пътувания, без да си се трепал над цялата онази черна работа, без проблемите на полета, без постоянния страх.

Бяхме само двамата с Клара. Не ми беше ясно защо. Беше толкова хубаво! Трябваше да се очаква върволица от хора, желаещи да влязат. На едно място в залата започнаха да прожектират хичиянски артефакти, открити от изследователи: молитвени ветрила в различни цветове, машини за облицоване на стени с метал, снимки от вътрешността на хичиянски кораби, някакви тунели. Клара се провикна, че е била на някои от тези места там, вкъщи, на Венера, но не зная как можа да ги познае. След това прожекцията се смени с картини от космоса. Някои от тях ни бяха познати. На една снимка върху шест или осем панела можах да разпозная плеядите, но скоро кадърът се смени с изглед от Гейтуей Две, гледан отвън. Две от най-ярките звезди около астероида го осветяваха от двете му страни. Видях нещо, което ми заприлича на мъглявината Конска глава и някакво облаче от газ и прах с формата на питка. Беше ли мъглявината пръстен в съзвездието Лира или беше онова, което един изследователски екип преди няколко орбити бе нарекъл „френски сладкиш“: една планета с хичиянски дупки, недостъпна поради дебелата й ледена обвивка.