Фредерик Пол - Гейтуей I

— Да се махаме оттук, Клара.

Отидохме в „Синия ад“ и, разбира се, аз настоях да си платя пиенето. За един час прахосах четирийсет и пет долара при съмнително удоволствие. Накрая, както винаги, завършихме в леглото на Клара. Но и това не беше истинско удоволствие. А времето си течеше.

Има хора, които никога не могат да превъзмогнат определен момент от своето емоционално развитие. Те не могат да водят нормален, безгрижен, приятен живот с половия си партньор по-дълго време. Нещо вътре в тях не може да понася щастието. Колкото по-добри стават отношенията, толкова повече нараства желанието им да ги влошат.

Като скитах из Гейтуей с Клара, започнах да подозирам, че аз съм точно такъв. Знаех, че Клара е такава. През живота си никога не е имала връзка с мъж по-дълго от няколко месеца. Тя самата ми го бе казала. Съвсем скоро връзката й с мен щеше да постави рекорд и това вече я изнервяше.

В някои отношения Клара беше по-зряла и по-отговорна от мен. Например начина, по който бе дошла на Гейтуей. Бе работила и пестила мъчително години наред. Беше дипломиран летец. Имаше и завършено инженерно образование. Работила в рибовъдна ферма, докато достигнала заплата, с която да наеме тристаен апартамент в хичиянските тунели на Венера, да прекарва отпуските си на Земята, да си осигури основно здравно обслужване. Знаеше повече от мен по въпросите за производството на храна от въглеводородни вещества, въпреки че дълги години бях вършил тази работа в Уайоминг. (Имаше инвестиции в завод за храна на Венера, а през целия си живот никога не бе влагала нито долар в нещо, което не познаваше напълно.) Когато бяхме на полет, тя беше старши на екипажа. Нея Мечников канеше за съекипник, ако въобще му потрябва такъв, а не мен. Тя ми беше инструктор!

И въпреки всичко в отношенията ни тя беше толкова абсурдна и злопаметна, колкото бях аз със Силвия, или Дийна, Джанис, Лиз, Естер или всяка друга, с която бях имал двуседмична авантюра, непременно завършваща лошо след онази случка със Силвия. Според нея всичко се дължало на това, че стрелците били прорицатели; стрелците обичали свободата, докато ние, бедните близнаци сме били ужасно объркани и нерешителни.

— Нищо чудно — казваше тя една сутрин, докато закусвахме в стаята й (аз не приемах повече от две глътки кафе), — че не се решаваш отново да летиш. Това не е просто страх, скъпи Робинете. Една част от твоята двойнствена природа желае успех, а другата поражение. Чудя се, коя ще надделее.

Отговорих й двусмислено:

— Скъпа, върви се шибай. — Засмя се и напрежението спадна. Отново победи по точки.

Корпорацията направи очакваното съобщение. Настана голяма суетня, изказване на предположения и тълкувания, правене на планове. От файловете на управляващия компютър на Корпорацията бяха извадени двайсет маршрута с нисък коефициент на риск и очакване за големи награди. Моментално бяха попълнени всички места и след едноседмична подготовка на корабите, те излетяха.

Аз не бях на никой от тях. Нито пък Клара.

Стараехме се да не обсъждаме причината за това.

Странно, но Дейн Мечников също не замина с никой от тях. Той знаеше нещо, или поне не казваше, че не знае. когато го питах. Гледаше ме с безкрайно презрение и мълчеше. Дори и Шики за малко да замине. Отказаха му един час преди отлитане, за да дадат мястото на онова финландче, което не можа да намери човек, дето да му разбира приказките. Бяха четирима саудитци. Искали да бъдат заедно и издействали финландчето да бъде пети. Луиз Форханд също не замина. Очаквала да се завърне някой член от семейството и да се осигури нещо като приемственост. Сега в стола на Корпорацията храненето беше спокойно — опашките бяха изчезнали. В моя тунел имаше колкото щеш свободни квартири. Един ден Клара сподели:

— Боб, смятам да отида на психоаналитик.

От изненада подскочих. Беше повече от изненада, беше предателство. Клара знаеше за моята случка и мнението ми за психоанализата.

Въздържах се да не й кажа първата дузина неща, които ми дойдоха наум: „Радвам се; крайно време беше“ — тактически; „Радвам се и те моля, кажи ми с какво мога да ти помогна“ — стратегически; „Радвам се, може би и аз трябва да отида, стига да мога да си го позволя“ — стратегически. Въздържах се и от единствената вярна реакция, която можеше да бъде: „Тази твоя стъпка схващам като укор, задето съм ти размътил главата“. Не казах абсолютно нищо и след малко тя продължи:

— Имам нужда от помощ, Боб. Чувствам се объркана.