Фредерик Пол - Гейтуей I

Това вече ме затрогна. Протегнах се и хванах ръката й. Тя остави ръката си да лежи безчувствена в моята; нито отговори на стискането, нито пък я отдръпна.

— Моят професор по психология казваше, че това е първата стъпка — не, втората. Първата стъпка, когато имаш проблем, е, да разбереш, че го имаш. Е, от известно време зная това. Втората стъпка е да вземеш решение: искаш ли да си останеш с проблема, или искаш да предприемеш нещо? Реших да предприема нещо за неговото решаване.

— Къде смяташ да отидеш? — попитах внимателно и неангажиращо.

— Не зная. От груповите сеанси няма голяма полза. Към управляващия компютър на Корпорацията има робот-психоаналитик. Може би това ще е най-евтино.

— Евтиното е калпаво — подхвърлих аз. — Като млад две години ходих на такъв психоаналитик, след като… нали знаеш, след онзи случай.

— И оттогава вече двайсет години се чувстваш добре — възрази Клара. — Вече съм решила. Е, засега.

Потупах я по ръката.

— Каквото и да предпочетеш ще бъде добре — казах нежно аз. — През цялото време си мислех, че бихме се разбирали по-добре, ако избиеш от главата си някои от онези наследени глупости. Предполагам, че всички ги имаме, но бих желал много повече да се гневиш на самия мен, а не на това, че действам като заместител на баща ти или заради нещо от този род.

Тя се обърна по корем и ме погледна. Дори и при бледата светлина на хичиянския метал можах да видя изненадата, изписана на лицето и.

— Какви ги приказваш?

— Как какви? За твоя проблем, Клара. Зная, че ти е трябвало много кураж, за да признаеш пред себе си, че се нуждаеш от помощ.

— Виж, Боб — отговори тя, — така е, само че ти, изглежда, не знаеш какъв е проблемът. Връзката ми с теб не е проблем. Ти може и да си проблем. Просто не зная. Онова, което ме безпокои, е шикалкавенето, неспособността за вземане на решение, дългото отлагане, преди отново да замина — и, без да се обиждаш, избирането на човек като теб, с когото да летя.

— Не обичам да слушам такива астрологически глупости.

— Личността ти е раздвоена. Боб, и ти добре го знаеш. Изглежда, че точно на това разчитам. Не искам да живея по този начин.

Отново се бяхме разсънили и изглежда, че имаше само два начина за оправяне на положението. Или избухване на караница от рода на „но ти каза, че ме обичаш“ и „не мога да те понасям“, която най-често завършва със секс или — окончателно скъсване. А имаше и трети начин: да намерим нещо, с което да се разтоварим. Очевидно мисълта на Клара се насочваше към същото решение, защото тя се измъкна от хамака и започна да се облича.

— Хайде да прескочим до казиното — предложи тя бодро. — Чувствам, че тази вечер ще ми върви.

На Гейтуей нямаше почти никакви кораби, а нямаше и туристи. Нямаше и много изследователи, след като през последните две седмици бяха заминали толкова много кораби. Половината от масите в казиното бяха завити със зелени калъфи. Клара седна на една маса, където се играеше на „21“, купи жетони за сто долара, а крупието ми разреши да седна до нея, без да играя.

— Казах ти, че ще ми върви тази нощ — подхвърли тя, когато след десет минути бе спечелила повече от двеста хиляди долара.

— Чудесно ти върви — окуражих я аз, но в действителност не изпитвах никаква радост. Станах и се разходих. Дейн Мечников предпазливо пускаше петдоларови монети в ротативките, но, изглежда, нямаше желание да разговаря с мен. Никой не играеше бакара. Обадих се на Клара, че отивам в „Синия ад“ да изпия чаша кафе (пет долара, но в такива мъртви времена не вземаха пари). Тя извърна леко глава и ми се усмихна, без да сваля очи от картите.

В „Синия ад“ Луиз Форханд пиеше ракетно гориво, разредено с вода… е, не беше ракетно гориво, но беше някакво белезникаво уиски, направено от каквото е имало в резервоарите за отглеждане на растителни култури в хранителна среда. Вдигна поглед и ми се усмихна. Седнах до нея.

„Доста е самотна“ — мина ми през ума. А нямаше причини да е така. Тя беше — е, не зная точно каква беше, но изглеждаше като единствената личност на Гейтуей, която не заплашва, не укорява, не предявява претенции. Всеки друг или иска нещо, или пък не дава нещо, или отказва да вземе онова, което му се дава. Луиз бе различна. Беше най-малко десетина години по-стара от мен, но наистина изглеждаше добре. Като мен носеше само стандартно облекло на Корпорацията — къс работнически гащеризон в три разцветки. Тя си ги преправяше и от една дреха правеше две: плътно прилепнали шорти с гол пъп и свободна горна дреха. Открих, че ме наблюдава как разглеждам облеклото й, и се смутих.