Фредерик Пол - Гейтуей I

— Не се засягай. Боб, но никога ли не си мислил и ти да направиш същото?

— Нямам пари, Луиз.

— Дори и за груповите сеанси? На хоризонт „Мили“ се провеждат групови сеанси. Понякога се чуват. Има обяви за всичко — временно преустановяване, отчуждаване, подражаване. Разбира се, много от пациентите може вече и да са заминали.

Отново вниманието й се пренесе другаде. От мястото където бяхме, виждахме входа на казиното — едно крупие разговаряше оживено с човек от екипажа на китайския стражеви кораб. Луиз гледаше натам.

— Нещо става — казах аз. Щях да добавя: „Хайде да отидем и да видим“, но Луиз вече се бе отправила нататък.

Играта в казиното спря. Всички наскачаха и се струпаха около масата за „21“, където видях Дейн Мечников, седнал до Клара, на мястото, освободено от мен, с купчинка от двайсет и пет доларови чипове пред себе си. Всред всички, настанил се на стола на крупието, Шики Бакин разказваше нещо.

— Не — отвърна той, когато се приближих, — не им знаят имената. Знае се само, че е петместен.

— И всичките са живи, така ли? — попита някой.

— Доколкото зная. Здравей, Боб. Здравей, Луиз — кимна той учтиво. — Виждам, че сте чули.

— Не, не можахме да чуем — отговори Луиз и инстинктивно ме хвана за ръка. — Чухме само, че пристигнал някакъв кораб. Знаеш ли имената на екипажа?

Дейн Мечников извъртя глава към нея, изгледа я и изръмжа:

— Имена! Кой се интересува от имена? Важното е, че не е никой от нас. А са направили голям удар. — После се изправи. Едва сега забелязах колко беше разгневен — забрави да си вземе чиповете. — Отивам долу — заяви той. — Искам да видя как изглежда щастието, което идва веднъж в живота.

Екипажите на стражевите кораби бяха оградили мястото. Един от пазачите беше Франси Херейра. Около проходната шахта се бяха струпали най-малко сто души, а само Херейра и две момичета от американския кораб трябваше да ги държат настрана, Мечников се промъкна до ръба на шахтата и преди едно от момичетата да го изгони, успя да погледне надолу. Видяхме го да говори с друг изследовател, също с пет отличителни гривни. Чухме само откъслечни думи.

…„почти мъртви. Свършила им се водата“. „Само са изтощени. Ще се оправят“. …„десет милиона премия, ако е никел, а след това и лицензионни възнаграждения“.

Клара хвана Луиз за рамото и я затегли напред. Преместих се на освободеното от тях място.

— Знае ли някой кой е екипажът? — попита тя.

Херейра й се усмихна уморено, кимна ми с глава и отговори:

— Още не, Клара. Сега ги претърсват. Мисля, че ще се оправят.

Някой зад мен попита:

— Какво са намерили?

— Нови артефакти. Само това зная.

— Петместен ли е? — запита Клара.

Херейра кимна и погледна надолу в проходната шахта.

— Така — каза той, — а сега се отдръпнете назад, приятели. Изкачват някого.

Всички се отдръпнахме назад с милиметър, но това нямаше значение — нямаше да слязат на нашия хоризонт. Първи на въжето беше една голяма клечка от Корпорацията (не си спомням как се казва), след него един китайски полицай, а после някой в халат от болница „Крайна“ и на същата ръкохватка на въжето един здравен служител, който го държеше да не падне. Познавах изследователя по физиономия, но не му знаех името. Бях го виждал на прощални празненства, може би на няколко. Беше дребен, възстар черен мъж. Няколко пъти бе летял безуспешно. Очите му бяха отворени и доста бистри, но изглеждаше безкрайно уморен. Огледа с безразличие тълпата около шахтата и отмина нагоре.

Погледнах към Луиз и видях, че очите й бяха затворени и тихо плаче. Клара я бе прегърнала през раменете. Тълпата бавно се придвижваше и ме докара близко до Клара. Погледнах я въпросително.

— Този е петместен — отговори тихо тя. — Дъщеря й е с триместен.

Знаех, че Луиз бе чула, потупах я по рамото и казах.

— Съжалявам Луиз.

Ръбът на шахтата се поотвори и надзърнах надолу. Хвърлих поглед върху онова, което бе донесло на изследователите десет или двайсет милиона долара. Бяха шестоъгълни кутии от хичиянски метал, не по-дълги от половин метър и високи двайсет и пет сантиметра, Френсис Херейра ме придумваше:

— Хайде, Боб, дръпни се назад, моля те.

Докато се отдръпвах, мина друг изследовател в болничен халат. Беше жена. Мина покрай мен, без да ме види. Очите й бяха затворени. Но аз я видях. Бе Шери.

— Чувствам се доста глупаво, Зигфрид.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Боб?

— Можеш да изчезнеш. — Бе украсил цялата стая с мотиви от детски ясли и училище. Най-лошо от всички беше самият Зигфрид. Този път играеше ролята на майка. Седи до мен на постелката — парцалена кукла, с човешки бой, топла, мека, направена от нещо като хавлия за баня и напълнена с дунапрен. На пипане е добре, но… — Мисля, че не ми е приятно да ме третираш като бебе — казвам с приглушен глас, заварял глава в хавлията.