Фредерик Пол - Гейтуей I

— Вина за какво?

— Вина за… Не съм сигурен за какво. — Поглеждам часовника си. Остават още двайсет минути. За двайсет минути могат да се случат страшно много неща. Преставам да мисля дали наистина желая да бъде изваден от апатията, в която се намирах. За следобед имах насрочен турнир по двойки на бридж и шансът да стигна до финалите беше доста голям. Ако нещо не объркам; ако съм достатъчно концентриран.

— Чудя се дали да не си тръгна по-рано днес, Зигфрид — казвам аз.

— Вина за какво, Роб?

— Не съм сигурен, че помня. — Погалих парцаленото чучело по врата и се засмях. — Това наистина е хубаво, Зигфрид, макар че ми трябва много време да свикна с него.

— Вина за какво, Роб?

Изкрещявам:

— Затова, че я убих, шушумига такава!

— Искаш да кажеш, че си я убил насън.

— Не! Наяве. Два пъти.

Усетих, че дишам тежко и знаех, че сензорите на Зигфрид няма да пропуснат да го регистрират. Полагах усилия да се овладея, за да не му хрумне някоя щура идея. Обмислих това, което бях казал, и продължих:

— Всъщност не убих Силвия. Само се опитах. Подгоних я с нож в ръка.

Зигфрид спокойно и внимателно отбелязва;

— В анамнезата се казва, че когато сте се скарали с приятелката си, ти си държал нож. В нея не се казва, че си я подгонил.

— Дявол да те вземе, защо смяташ ме прибраха тогава? Цяло щастие е, че не й прерязах гърлото.

— В действителност ти използва ли ножа срещу нея?

— Да го използвам ли? Не. Бях прекалено разярен. Хвърлих го на пода, скочих и я ударих.

———————————————

———————————————

— Ако наистина искаше да я убиеш, щеше ли да използваш нож?

— Ах? — възкликнах аз, но прозвуча повече като „ух“, думата, която понякога ще видите написана като „ти пък“. — Защо те нямаше, когато се случи това, Зигфрид. Може би щеше да ги придумаш да не ме прибират.

Целият сеанс се провали. Винаги, когато му разказвам сънища, зная, че греша. Каквото и да му кажа, все наопаки го обръща. Сядам, оглеждам презрително цялата му тъпа наредба, и решавам да му кажа направо, без заобикалки.

— Зигфрид — започвам аз, — като за компютър ти си добър приятел и в интелектуален смисъл тези сеанси ми доставят удоволствие. Но се питам дали не достигнахме дотам, докъдето може, до предела. Ти просто започваш без нужда да човъркаш стари рани и, честно казано, сам се чудя защо ти разрешавам да правиш това.

— Сънищата ти са пълни с болка, Боб.

— Тогава нека си остане в сънищата. Не желая да изтърпявам всичките онези мъки, които изтърпях в института. Може би наистина желая да правя любов с майка си. А може пък и наистина да мразя баща си, задето умря и ме остави. Е, и какво от това?

— Зная, че това е риторичен въпрос, Боб. Единственият начин да се отървеш от всичко това е да го разкриеш, да го пуснеш.

— С каква цел? За да изживея отново всички болки?

— За да излезе вътрешната болка да и отиде там, където можеш да я превъзмогнеш.

— Може би ще бъде по-просто обратното; ако се реша да страдам по малко, вътрешно искам да кажа. Както ти сам казваш, аз съм доста уравновесена личност, нали? Не отричам, че имам известна полза от тези сеанси. Понякога, Зигфрид, когато излизам оттук, чувствам, че наистина съм получил помощ. Тръгвам си обзет от радостни мисли — слънцето грее ярко, въздухът е чист и сякаш всички ми се усмихват. Но напоследък такива неща не ми се случват. Почвам да си мисля, че стана много досадно и непродуктивно. Какво ще кажеш, ако река да се откажа?

— Ще кажа, че това е решение, което ти трябва да вземеш, Боб. Това ще кажа.

— Е, може би точно така ще направя — заключавам аз. Но старият дявол продължава да чака. Той разбира, че няма да взема такова решение и ми дава възможност и аз да го разбера. После пита:

— Боб, защо каза, че си я убил два пъти?

Поглеждам часовника си, преди да му отговоря, и казвам:

— Мисля, че беше просто грешка на езика. А сега, Зигфрид, наистина трябва да си тръгвам.

Не останах в стаята за отмора, тъй като всъщност нямаше от какво да се отморявам. Освен това исках да се махна от това проклето място и от тъпите му въпроси. Действа така умно и съвършено, но какво може да знае едно плюшено мече?

Тази нощ се върнах в собствената си стая, но дълго не можах да заспя. Едва бях заспал и Шики ме събуди. Дошъл да ми каже какво става. От екипажа оцелели само трима и основната им награда вече била съобщена: седемнайсет милиона петстотин и петдесет хиляди. Отделно лицензионните.