Фредерик Пол - Гейтуей I

— Страхувам се, че си прав, Робинете. Дъщеря й Лоис се забави с връщането. Това семейство понесе много нещастия.

Погледнах го. Той продължи:

— Не, не Уила или бащата. Те също са на полет, но не са просрочили. Имали са син. Мисля, че се е казвал Хенри. Наричали са го Хет. Починал точно преди пристигането им тук. А сега и Лоис. — Той наклони глава, после внимателно вдигна с края на крилото си празния термос.

— Трябва да вървя на работа, Боб.

— Как върви градинарството?

Усмихна се унило.

— Вече не съм на тази длъжност. Ема смята, че не съм за ръководител.

— Така ли? Тогава какво работиш?

— Грижа се за естетическия вид на Гейтуей — отговори той. — Мисля, че на това му казват „боклукчия“.

Не знаех какво да кажа. Гейтуей беше замърсено място. Поради малката гравитация всяко изхвърлено късче хартия или парченце пластмаса навярно щеше да лети вечно из целия астероид. Подът не можеше да се мете. Още с първото замахване на метлата всичко хвръква. Виждал съм работници по чистотата как гонят парченца от вестник или пепел от цигара с малки ръчни прахосмукачки и по едно време мислех и аз да си купя една. Но не исках Шики да върши тази работа.

Той следваше мисълта ми без всякакви затруднения.

— Няма нищо, Боб. Всъщност работата ми доставя удоволствие. Но, моля те. Ако ти потрябва екипаж, спомни си за мен.

Получих си премията и предплатих за три седмици дневната такса. Купих и някои дребни неща, които ми бяха необходими — нови дрехи, някои касети с хубава музика, за да излича от мозъка си Моцарт и Палестрина. Останаха ми около двеста долара. Двеста долара въобще не бяха пари. Стигаха едва за двадесет питиета в „Синия ад“ или един чип на масата за 21, или може би половин дузина свестни блюда извън стола на Корпорацията.

Така че имах три възможности. Можех да се хвана на друга работа и да отлагам следващия полет, докогато си искам. Можех да излетя след три седмици. А можех въобще да се откажа от участие в мисии и да се върна на Земята. Никоя от тях не ми изглеждаше особено привлекателна. Ако обаче не харчех повече за нищо, още дълго време нямаше да се налага да вземам решение — цели двайсет дни. Реших да спра пушенето и да се храня само в стола. Така щях да огранича разходите си до девет долара на ден, така че предплатената такса и наличните пари да ми осигурят този престой.

Позвъних на Клара. По пиезофона гласът й звучеше дружелюбно и внимателно, така че и аз говорех внимателно и приятелски. Не й споменах за празненството, а и тя не каза, че иска да се видим вечерта. Отношението помежду ни оставаше непроменено. За мен това беше добре. Не се нуждаех от Клара. Вечерта на празненството срещнах едно ново момиче на име Дорийн Маккензи.

Всъщност не беше момиче. Беше може би десетина години по-възрастна от мен и бе летяла вече пет пъти. Вълнуващото в нея бе, че веднъж наистина имала голям късмет. Получила награда от милион и половина. Тогава се върнала в Атланта и прахосала цялата сума в опити да създаде кариера като певица по пиезовизията — сценография, мениджмънт, рекламна дейност, демонстрационни касети — всичко. Когато се разорила, се върнала на Гейтуей, за да опита отново. Освен това бе и много красива.

След като прекарах два дена с Дорийн, отново позвъних на Клара.

— Слез долу — каза тя.

Прозвуча като покана, изпълнена с копнеж. Десет минути по-късно бях при нея, а малко след това в леглото. Проблемът с Дорийн беше, че трябваше да я опозная. Беше красива и адски способна като пилот, но не беше Клара Моинлин.

Докато лежахме в хамака изпотени, разтоварени и изтощени, Клара се прозина, разроши косата ми, отметна глава назад и ме загледа.

— Мръсник такъв — каза тя сънливо, — мисля, че това наричат любов.

Бях внимателен.

— Това движи света. Не, не това, а ти.

Поклати глава с поглед, изпълнен със съжаление.

— Понякога не мога да те понасям — продължи тя. — Стрелците не могат да живеят с Близнаците. Аз съм огнен знак, а ти… няма значение, но Близнаците са вечно объркани.

— Защо не престанеш да се занимаваш с тези глупости? — попитах аз. Не се засегна.

— Хайде да отидем да хапнем нещо.

Изхлузих се от края на хамака и се изправих. Имах нужда да говоря, без да я докосвам.

— Скъпа Клара — казах аз, — не мога да си позволя да се привързвам към теб, защото очаквам рано или късно да ми изневериш, а след това аз ще си го върна. Нямам и пари. Ти искаш да се храниш навън! Добре! В това няма нищо лошо, само че ще трябва да отидеш сама. Аз повече няма да вземам от цигарите ти, няма да пия от твоите напитки, няма да вземам твои чипове в казиното. Така че, ако искаш да ядеш, можеш да отиваш. Ще се срещнем по-късно. Може да се разходим.