Фредерик Пол - Гейтуей I

Той се обърна към мен, така че лицето му беше на не повече от десет сантиметра от моето и втренчи очи в мен.

— Искаш ли да видиш някои други настройки? — попита той с тон, който изискваше да кажа „не“. Така и му отговорих.

— Добре — каза той и замълча.

Изправих се и се отдръпнах, за да увелича малко дистанцията помежду ни.

— Един въпрос, Дейн. Сигурно имаш основания да ми съобщиш всичко това преди официалното му публикуване. Какви са те?

— Вярно е — отговори той. — Ако приема да летя на триместен или петместен кораб, желая да включа в екипажа онази женска, как й беше името?

— Клара Моинлин.

— Не е важно как се казва. Тя е опитна, не заема много място и умее, искам да кажа, че умее да общува с хората по-добре от мен. Понякога имам проблеми с междуличностните отношения, — обясни той. — Разбира се, само ако летя с триместен или петместен, макар че те не са много по вкуса ми. Ако намеря едноместен, предпочитам да летя сам. Ако обаче няма едноместен с добри настройки на курса, ще ми трябва някой, на когото мога да разчитам, който добре се ориентира и може да управлява кораб. Ако искаш и ти можеш да дойдеш.

Върнах се в стаята си и още не бях започнал да разопаковам нещата си, когато се появи Шики. Радваше се да ме види.

— Съжалявам, че пътуването ви се оказа безплодно — каза той с безкрайната си вежливост и топлота. — Много лошо стана с приятеля ти Кахан. — Бе донесъл термос с чай, който ми подаде, а след това се настани отгоре върху шкафа срещу хамака, точно така, както и първия път.

Почти бях забравил злополучното пътуване. Споменът за него бе изместен от разговора с Мечников и надеждите за големи награди. Не можах да се въздържа и споделих с Шики всичко, което ми бе казал Мечников.

Той слушаше, както малко дете слуша приказки, а черните му очи блестяха.

— Колко интересно! — възкликна Шики. — Бях чул да се говори, че с всички ще се провежда нов инструктаж. Само си помисли! Ако можехме да летим без страх от смърт или…

Замълча нерешително, а леките му крила пърхаха.

— Не е толкова сигурно, Шики — обърнах му внимание аз.

— Не, разбира се, че не е. Но не може да се отрече, че все пак е нещо, нали? — Отново замълча нерешително и загледа как пиех безвкусния китайски чай. — Боб — каза той, — ако тръгнеш на такава мисия и ти трябва допълнителен човек… Да, вярно е, че не мога да бъда много полезен в обслужващия модул. Но на орбита съм толкова добър, колкото и всеки друг.

— Зная, че си добър, Шики. — Опитах се да бъда тактичен. — Но знае ли го Корпорацията?

— Те ще ме приемат като член на екипаж на мисия, която никой друг не желае да приеме.

— Разбирам. — Не бях казал, че наистина желая да участвам в мисия, за която няма желаещи. Шики знаеше това. Той беше един от истинските стари кримки на Гейтуей. Говори се, че на времето бил скътал доста парици, във всеки случай достатъчно, за да му осигурят пълно здравно обслужване и всичко останало. По-късно ги подарил или изгубил и сега стои на Гейтуей сам и сакат. Зная, че разбираше какво си мисля, но ми беше трудно да проумея казаното от него.

Той се отмести да не ми пречи и докато нареждах нещата, поговорихме за общи приятели. Корабът на Шери още не бил се върнал. Засега, разбира се, нямало нищо обезпокоително. Спокойно биха могли да изкарат още няколко седмици без произшествие. Една конгоанска двойка от нашия коридор, зад указателната табелка със стрелка, се върнала с огромно количество молитвени ветрила от неизвестно досега хичиянско селище на една планета около звезда Р-7 в края на спиралата на Орион. Разделили си един милион долара — по една трета на всеки; те върнали своя дял в Мунгбере. Форхандови…

Тъкмо започнахме да говорим за тях и в стаята ми надникна Луиз Форханд.

— Чух ви, че говорите — каза тя и проточи шия да ме целуне. — Много лош излезе вашия курс.

— Такъв ни бил късмета.

— Заповядайте довечера у дома. Страхувам се, че и моят късмет не е по-добър. Стигнах до една скучна малка звезда без планети. Не мога да разбера защо хичиянците са включили такъв курс в селектора. — Тя се усмихна и ме потупа успокоително по врата. — Мога ли довечера да организирам едно тържество по случай пристигането? Или вие с Клара…?

— С удоволствие ще дойда — отговорих и тя не довърши въпроса си за Клара. Несъмнено слухът вече се бе разпространил. Там-тамите на Гейтуей биеха и денем, и нощем. Две минути по-късно вече беше си отишла. — Мила жена — казах аз на Шики, като гледах след нея. — Мило семейство. Не беше ли малко нещо разтревожена?