Фредерик Пол - Гейтуей I

— Дявол да го вземе, според теб… — реагирам със закъснение аз по повод на половата сила и неудовлетворителните отношения с жените. Но всъщност не ми се спори с него, а и той тъкмо в този момент казва:

— Трябва да ти съобщя, Боб, че времето ти почти изтече. Сега трябва да отидеш в стаята за почивка.

— Глупости! От какво да си почивам? — Намекът му е ясен. — Добре — отговарям аз, — връщаме се към нормален режим. Отменям командата. Това ли трябваше да кажа? Командата е отменена.

— Да, Роби.

— Отново започваш! — изкрещявам аз. — Реши най-после със скапания си ум как ще ме наричаш.

— Обръщам се към теб с името, което най-добре отговаря на състоянието на ума ти, или по-точно на състоянието, в което искам да те докарам, Роби.

— И сега искаш да бъда малко дете, така ли? Няма значение. Слушай — казвам аз, като се изправям, — помниш ли целия ни разговор от времето, когато ти подадох онази команда?

— Разбира се, че го помня. Роби. — А после, за най-голяма моя изненада, той продължи сеанса с цели десет или двайсет секунди. — Доволен ли си, Роби?

— Какво?

— Разбра ли, за твое собствено успокоение, че съм само една машина? Че можеш да ме командваш, когато си пожелаеш?

Прекъснах го.

— Наистина ли така се държах? — попитах аз изненадан. А след това му отговарям:

— Добре де, предполагам. Ти си машина, Зигфрид, и аз мога да те командвам.

Когато вече бях на вратата, той ми казва:

— Но ние двамата винаги сме знаели това, нали? Онова, от което наистина се страхуваш, онова, което смяташ, че трябва да контролираш, не си ли ти самият?

Когато сте прекарали седмици наред в интимна близост с някого, толкова интимно, че познавате всеки спазъм на диафрагмата му, всяка негова миризма и всяка драскотина но кожата му или силно се намразвате и скъсвате, или така се привързвате един към друг, че не можете да се разделите. При нас с Клара се случиха едновременно и двете неща.

Любовните ни игри ни превърнаха в нещо като сиамски близнаци. Помежду ни нямаше място за никаква романтика. Познавах всеки сантиметър от тялото на Клара, всяка пора, дори всяка мисъл, и то много по-добре, отколкото някога бях познавал собствената си майка. Бях обгърнат от Клара.

Клара също бе обгърната от мен. Всеки от нас беше всичко за другия. Имаше обаче и моменти, когато аз (а сигурен съм, че и тя) бях готов на всичко, за да се отскубна от нея, отново да дишам свободно.

В деня на връщането си, мръсни и изтощени, по навик се отправихме към нейното жилище. Там имаше самостоятелна баня, много простор и всичко ни беше готово. Още с влизането се намерихме в леглото като стара съпружеска двойка след едноседмична раздяла. Само че ние не бяхме такава съпружеска двойка. Нямах никакви претенции над нея. На закуска следващата сутрин (с истински канадски бекон с яйца, получен от Земята, безобразие скъп, пресен ананас, каша със сметана, капучино) Клара се постара да ми припомни, че не сме семейство, като демонстративно плати цялата сметка. Проявих очаквания от нея Павловски рефлекс.

— Няма нужда да се държиш така. Зная, че имаш повече пари от мен.

— И искаш да знаеш колко повече? — отговори тя, като се усмихна сладко.

Всъщност вече знаех. Шики ми беше казал. В сметката си имаше седемстотин хиляди долара и нещо отгоре. Достатъчно много, за да може да се върне на Венера и да прекара останалата част от живота си осигурена, ако желаеше това, макар че не бих могъл да кажа защо някой би пожелал да живее на Венера. Може би затова и бе останала на Гейтуей, без да е принудена. В края на краищата всички тунели си приличат.

— Ти наистина е трябвало да излезеш от утробата на майка си, — довърших гласно мисълта си аз. — Такава, каквато си, е било невъзможно вечно да останеш там.

Беше изненадана, но дръзка.

— Боб, скъпи — отговори Клара, като изваждаше цигара от джоба ми и ми позволи да й я запаля, — ти действително е трябвало да оставиш майка си да умре. Такъв, какъвто си, трябва непрекъснато да те отблъсквам, за да можеш чрез мен да проявяваш нежността си към нея.

Разбирах, че говорехме всичко това на инат, но от друга страна, разбирах, че си беше вярно.

Истинското ни намерение беше не да общуваме, а да се дразним.

— Клара — обърнах се нежно към нея, — ти знаеш, че те обичам. Тежи ми, че вече наближаваш четирийсетте, без да си имала добра, трайна връзка с мъж.

— Скъпи — прихна тя, — исках да ти кажа, този твой нос! — Тя направи гримаса. — Снощи в леглото, както бях уморена, преди да се обърнеш на другата страна, си мислех, че ще повърна. Може би ще трябва да отидеш в болницата да ти сменят превръзката…