Робърт Хайнлайн - Звездните рейнджъри

— Нечетните номера! Легнете, готови за сън… едно… две… три… четири… пет. Заспивайте!

Костюмът не е легло, но и в него може да се дремне. Едно от предимствата на хипнотичната подготовка за битка е, че благодарение на нея човек може да бъде приспан незабавно чрез пост-хипнотична команда, подадена от някой, който не е непременно хипнотизатор — и да бъде събуден също така незабавно при тревога в пълна готовност да се бие. Това е един животоспасяващ трик, защото онзи, който взема участие в продължителна битка, може така да се измори, че да започне да стреля по неща, които на практика не съществуват, и даже може вече да не е в състояние да прецени с кого се бие.

Самият аз нямах намерение да заспивам. Никой не ми беше казал да го правя и аз не помолих никого за това. Мисълта да заспя, когато знаех, че е напълно възможно хиляди Дървеници да шават в момента на няколкостотин фута от мен, караше стомаха ми да се свива. Може би онзи екстрасенс беше безгрешен, и навярно Дървениците не можеха да се промъкнат до нас, без да алармират нашите подслушвателни постове, ала все пак…

Не исках да оставя на Дървениците какъвто и да било шанс да ни изиграят.

Подключих се към моята лична честота за свръзка:

— Сержант…

— Да, сър?

— Ти също можеш да подремнеш. Аз ще бъда нащрек. Легни и се подготви да заспиш. Едно… две…

— Извинете ме, сър. Имам едно предложение.

— Да?

— Доколкото разбирам промените в плана, през следващите четири часа от нас не се очакват активни действия. Вие можете да си отдъхнете сега, а после…

— Забрави това, сержант! Няма да спя. Искам да наобиколя подслушвателните постове и да дочакам сапьорите.

— Добре, сър.

— Сега ще отскоча да проверя номер трети. Вие с Брамби си починете, докато аз…

— Момче!

Стреснах се:

— Да, Капитане?

Нима Старецът ни е подслушвал?

— Разставени ли са всичките ти постове?

— Да, капитане, и нечетните номера спят. Смятам да нагледам постовете и…

— Нека сержантът ти го направи. Искам ти да си починеш.

— Но, капитане…

— Лягай си моментално. Това е заповед! Приготви се за сън… Едно… две… три… Джони!

— Капитане, с ваше позволение, първо бих искал да инспектирам постовете. След това ще почина, ако вие пожелаете, но за предпочитане е да остана буден. Аз…

Блеки се изкикоти в ухото ми.

— Събуди се, синко, ти вече проспа час и десет минути.

— Наистина ли, сър?

— Виж часовника си.

Погледнах го… и се почувствах като кръгъл идиот.

— Сега буден ли си, синко?

— Да, сър. Или поне така ми се струва…

— Събитията се ускориха. Вдигни нечетните си номера и сложи четните да спят. Ако имат късмет, може да сънуват цял час. Така че смени ги, нагледай постовете и ме повикай отново.

Изпълних нареждането му и започнах обиколката си, без да се обадя на своя взводен сержант. Бях ядосан както на него, така и на Блеки. На ротния си командир — защото се възмутих от това, че бе постъпил противно на моите желания, а що се отнася до моя взводен сержант — имах усещането, че едва ли щях да бъда приспан, ако действителният командир не беше той, а аз — просто фигурант на върха. Почувствах се като някакво подставено лице.

Но след като проверих постове номер три и едно (никакви подозрителни звуци откаквото и да било естество там не бяха засечени), аз се поуспокоих. В крайна сметка глупаво бе да се сърдя на един сержант за нещо, което капитанът е направил.

— Сержант…

— Да, мистър Рико?

— Искаш ли да поспиш с четните номера? Ще те събудя минута-две преди тях.

Той се поколеба.

— Сър, бих искал лично да инспектирам подслушвателните постове.

— Не си ли го направил вече?

— Не, сър. През изминалия час аз спах.

— А?

Гласът му звучеше объркано.

— Капитанът настоя за това. Той постави Брамби временно да изпълнява длъжността командир и ме сложи да спя непосредствено след нашия разговор.

Понечих да кажа нещо, сетне безпомощно се засмях.

— Сержант? Искаш ли ти и аз да отидем някъде и да си доспим на спокойствие? Губим си времето; този взвод го движи капитан Блеки.

— Забелязал съм, сър — отговори сковано той, — че капитан Блекстоун неизменно има причина за всичко, което върши.

Кимнах замислено, забравяйки, че се намирах на десет мили от слушателя си.

— Да, прав си. Той винаги има причина. Хм… тъй като ни беше приспал и двамата, вероятно иска и двамата да бъдем будни и внимателни сега.

— Струва ми се, че това е вярно.

— Ммм… имаш ли някаква идея защо?