Уолтър Милър - Кантата за Лейбовиц

— Не.

— Защо не разрешавате на лейди да слезе? — попита той абата. — И без това малко ни дразните, мистър, и би било по-добре да…

Зерчи не му обърна никакво внимание, а каза бързо нещо на момичето. То отрицателно поклати глава.

— Тогава поне детето оставете. Разрешете ми да върна детето на сестрите. Аз настоявам…

— Мем, ваше ли е детето? — попита полицаят. Момичето излезе от автомобила, но Зерчи все още държеше детето. Момичето кимна.

— Това е дъщеря ми.

— Той под арест ли ви държеше или как?

— Не.

— Какво искате да направите, мем?

Тя премълча.

— Върнете се в автомобила — помоли дом Зерчи.

— Оставете този тон, мистър! — заповяда полицаят. — Лейди, какво ще кажете за детето?

— И двете ще слезем тук.

Зерчи захлопна вратата и се опита да включи двигателя, но през прозореца се вмъкна ръка и удари по копчето, на което пишеше „Стоп“ и извади ключа за запалване.

— Опит за отвличане, а? — попита вторият полицай.

— Може би — отговори първият и отвори вратата. — А сега върнете детето на тази жена.

— Да я върна, за да я убият тук ли? — попита абатът. — Ще се наложи да използувате сила.

— Приближи се до колата от другата страна, Фил.

— Не!

— А сега пъхни палката под мишницата му. Така-така, дърпай! Всичко е наред, лейди. Ето дъщеря ви. Не, мисля че не можете да я държите с тези патерици. Корс! Корс къде е? Ей, док!

Абат Зерчи видя познатото лице на доктора, проправящ си път през тълпата.

— Извадете детето от колата, докато държим този психо.

Докторът и свещеникът мълчаливо се гледаха, а детето беше измъкнато от колата. Полицаите пуснаха китките на абата. Един от тях се обърна и откри, че е обкръжен от послушници с вдигнати нагоре плакати. Той прецени плакатите като потенциално оръжие и сложи ръка на пистолета си.

— Назад! — изкомандва той.

Обърканите послушници мълчаливо отстъпиха.

— Излизайте.

Абатът излезе от колата и се оказа лице в лице с кръглоликия съдебен чиновник. Той леко го потупа по ръкава с навита на руло хартия.

— Сега ще ви бъде връчено писмено нареждане за мерките за неотклонение, което ще ви прочета и разясня по поръчение на съда. Ето вашето копие. Полицаите ще бъдат свидетели, че сте запознат с него, така че не ще можете да оказвате съпротива на службата…

— Добре, давайте го.

— Това е правилна позиция. С постановление на съда ви се нарежда следното: „Тъй като ищецът уверява, че е имало място значително нарушение на обществения ред…“

— Хвърлете плакатите тук, в кофите за боклук — инструктираше подчинените си Зерчи — ако не възразява никой. После седнете в колата и чакайте.

Абатът не слушаше какво чете чиновникът. Той приближи полицаите, а съдебният изпълнител се мъкнеше след него, като продължаваше да чете монотонно своето предписание.

— Арестуван ли съм?

— Ще помислим над това.

— „… и да се яви пред този съд в посочения ден, за да обясни, защо постановлението…“

— Някакво специално обвинение ли?

— Можем да ви предявим обвинение по четири или пет пункта, ако пожелаете.

Отведоха жената с детето в лагера и Корс се върна до вратите. Имаше тъжно и виновно изражение.

— Послушайте, свети отче — каза той. — Знам какво мислите за всичко това, но…

Юмрукът на абата улучи доктора в дясната скула. Корс изгуби равновесие и седна право на пътя. Изглеждаше направо изумен. Няколко пъти подсмръкна. Неочаквано от носа му потече кръв. Полицаят изви ръцете на свещеника зад гърба му.

— „… и при това не губи силата си…“ — продължаваше да боботи съдебният изпълнител.

— Отведи го до колата — нареди първият полицай.

Отведоха абата, но не при неговата кола, а до патрулиращия полицейски автомобил.

— Съдията ще бъде недоволен от вас. А сега стойте тук и се дръжте спокойно. Едно движение и ще получите белезници.

Абатът и полицаят чакаха до патрулната кола, докато съдебният изпълнител, докторът и вторият полицай се съвещаваха на пътя. Корс продължаваше да притиска носна кърпичка към носа си.

Зерчи чувствуваше непоносим срам, докато се опитваше да се моли. Можеше да мисли единствено за момичето и неговото дете. Вярваше, че тя беше готова да промени решението си, стига да й беше заповядал: „Аз, пастирът божи, те заклевам…“ и тя щеше безпрекословно да изпълни тази заповед… ако не го бяха принудили да замълчи и не я бяха направили свидетел на това, как „божият пастир“ в крайна сметка се подчинява на „кесариевия стражник“. Никога досега Христовото царство не бе му изглеждало толкова далечно.