Уолтър Милър - Кантата за Лейбовиц

Преди да влезе в изповедалнята, тя коленичи пред олтара и свещеникът отбеляза, че като се кръстеше, докосваше и челото на Рейчъл. Той отметна тежката завеса, промъкна се в своята половина на кабината и тихо проговори през решетката.

— Какво ви безпокои, дъще моя?

— Благословете ме, отче, защото съм грешна…

Говореше и се запъваше. Той не можеше да я види през отворите на решетката, само слушаше ниския, хлипащ глас. Същото, същото, вечно същото и дори тази жена с две глави не е могла да измисли никакви нови начини за съблазняване от злото, освен простото, безсмислено подражание на Природата. Абатът трудно се съсредоточаваше върху молитвата, потискан от своя собствен срам. Думите минаваха през решетката приглушени и неясни, като далечни удари с чук. Пироните, пронизващи дланите, се забиваха в дървото. Като някакъв alter Christus 121 121 Втори Христос (лат.) , той усещаше за миг теглото на всеки товар, преди да го предаде на Този, който носи всички на плещите си. Това бяха всичките й интимни дела. Това бяха тайни и тъмни дела, дела, загънати в мръсен вестник и погребани през нощта. Когато той се опита да си представи нещо, това изглеждаше още по-ужасно.

— Ако искате да кажете, че сте извършила греха на аборта, — тихо каза той — то трябва да ви кажа, че опрощаването на такъв грях може да направи само епископа, но не и аз.

Той спря. Чу се далечен рев и слаб кратък грохот на ракети, изстрелвани от установка.

— Ужас! Ужас! — жално захленчи старицата.

Сякаш хиляди игли се забиха в скалпа му — неочакван трепет на безпричинна тревога.

— Бързо! Покайте се! — мърмореше той. — Десет пъти „Ave“ , десет „Pater Noster“ за опрощаване на греховете. По-късно пак ще трябва да се изповядате, но сега се покайте.

Той слушаше мърморенето й от другата страна на решетката. Бързо изговори формулата за опрощаване на греховете: „Te absolvat Dominus Jesus Christus; ego autem eius auctoritate te absolvo ab omni vinculo… Denique, si absolvi potes, ex peccatis tuis ego te absolvo in nomine Patris…“ 122 122 „Да ти прости Господът наш, Исус Христос; от своя страна и аз, неговият властник, те освобождавам от всякакви окови… Накрая, ако съм в правото да опрощавам, за твоите прегрешения те опрощавам в името на Отца…“ (лат.)

Преди да завърши, през дебелата завеса на изповедалнята проникна светлина. Светлината се разгаряше все по-ярко и по-ярко, докато цялата кабина не се освети като в ярък ден. Завесата започна да дими.

— Почакайте! — проговори той със свистящ шепот. — Почакайте докато загасне.

— … почакайте почакайте почакайте докато загасне — като ехо се отзова непознат нежен глас иззад решетката. Това не беше гласът на мисис Грейлис.

— Мисис Грейлис? Мисис Грейлис?

Тя му отговори със заплитащо се, сънливо мърморене:

— Никога не съм смятала… никога не съм смятала… никога любов… любов…

Гласът като че ли се отдалечаваше. Това не беше гласът, който току-що му отговаряше.

— А сега бягайте, бързо!

Без да чака тя да обърне внимание на тези думи, той изскочи от изповедалнята и се понесе към олтара. Светлината помътня, но все още изгаряше кожата като обеден зной. Колко секунди оставаха още? Църквата беше пълна с дим.

Той се метна към светилището, спъна се, прие го за коленичене и влезе в олтара. С треперещи ръце извади от хранилището за дарове напълнената с тялото Христово дароносица, отново преклони колене пред Насъщния, хвана тялото на своя бог и побягна с него.

Зданието се срути върху него.

Когато дойде на себе си, нямаше нищо друго, освен прах. Беше притиснат до кръста. Опита се да мръдне. Едната му ръка беше свободна, но другата беше погребана под отломките. В свободната си ръка все още стискаше дароносицата, но при падането я беше ударил, капакът се бе откъснал и няколко късчета нафора бяха изпаднали.

Реши, че взривната вълна го е изхвърлила от храма. Лежеше в праха и се оглеждаше. В небето мощно ревяха мотори, сини светкавици мигаха през праха. Отначало не почувства болката. Опита се да изпъне врат и да види каква е тази тежест върху него, но такава остра болка прониза тялото му, че почти изгуби съзнание. Не можеше да погледне повече назад. Пет тона натрошени камъни го бяха затиснали. Навярно, все още нещо от него съществуваше там долу, под кръста.

Той внимателно започна да събира малките нафорки. Вятърът заплашваше да изпрати в безкрайно пътешествие малките частици от тялото на Христа. „Някак си, Господи, ще се помъча — мислеше си той. — Някой може да има нужда от последно причастие? Нека само допълзят до мен, ако го желаят. Дали е останал жив някой?“