Уолтър Милър - Кантата за Лейбовиц

Поради ужасния рев не можеше да чуе никакви гласове.

Тънка струйка кръв заливаше очите му. Той я изтри с ръкав, за да не изцапа нафорките с окървавени пръсти. „Лоша кръв, Господи, моята, а не Твоята. Пречисти ме.“

Той събра частиците от Христовото тяло в дароносицата, но няколко нафорки бяха недосегаеми. Опита се да ги достигне, но от болката отново му причерня пред очите.

— Исусе — Мария — Йосифе! Помогнете ми!

Чу слаб отговор, далечен и едва доловим. Беше нежният непознат глас, който чуваше в изповедалнята, който отново, като ехо, повтори думите:

— Исусе, Мария, Йосиф, помогнете…

— Какво?! — извика той.

Повика още няколко пъти, но отговор не получи. Прахът започна да се сляга. Той постави капака на дароносицата на мястото му, за да не се запрашават нафорите и полежа известно време със затворени очи.

Трудностите на съдбата на свещеника се състоят в това, че трябва сам да изпълняваш съветите, които даваш на другите. Природата не ти налага нищо, за което да не те е подготвила. „Ето защо започнах да й разказвам какво е казал стоикът, преди да й разкажа какво е казал Бог“ — помисли той.

Болката не беше силна, само погребаните под камъните телесни останки го сърбяха. Той се опита да се почеше, но пръстите му навсякъде се натъкваха на камъни. Сърбежът го подлудяваше. Смачканите нервни окончания предизвикваха идиотското желание да се почеше.

„Ей, доктор Корс, откъде можете да знаете, че сърбежът е не по-малко зло от болката?“

Той малко се посмя над това, но смехът неочаквано предизвика нова черна вълна. Той се изкатери от тази тъмнина под акомпанимента на нечии стонове. Изведнъж свещеникът разбра, че стене самият той. Зерчи се изплаши. Сърбежът се превърна в болка, но стоновете бяха израз на неприкрит ужас, а не на болка. Сега вече го болеше и като диша. Болката упорстваше, но той можеше да я издържа. Ужасът възникна от последното изпитание с мастилената тъмнина. Изглеждаше, като че ли тъмнината се домогваше до него, жадно го чакаше — голям черен апетит, алчно изяждащ душата му. Болката можеше да изтърпи, но не тази Ужасяваща Тъмнина. Или имаше нещо, което там не можеше да го има, или имаше нещо, което трябваше да се довърши. Ако се подадеше на тази тъмнина, то нищо не можеше да се направи или дооправи.

Засрамен от страха си, той се опита да се моли, но молитвите му излизаха някак богохулни — те повече приличаха на оправдание, а не на молба, като че ли последната молитва е произнесена и последният химн е вече изпят. Страхът упорстваше. Защо? Той се опита да изясни причината. „Та ти си виждал как умират хората, Джет. Много пъти си виждал смъртта. Това изглеждаше много леко. Те се свиваха преди края, след това малък спазъм — и всичко е свършено. Мастилена Тъмнина — най-черен Стикс, пропаст между Бога и човека. Послушай, Джет, действително ли вярваш, че от другата й страна има Нещо, а? Тогава защо трепериш така?“

В мозъка му възникна стих от Dies Irae 123 123 Денят на гнева (лат.) — част от католическата заупокойна меса. и заседна в него:

Quid sum miser tunc dicturur? Quem patronum rogaturusm, Cum vix justus sit securus? 124 124 Защо тогава да се оплакваме? Или да викаме защитника, щом даже праведният с труд се спасява?

„Какво да кажа тогава аз, нещастния? Кого да помоля за защита, щом дори праведникът с труд се спасява? Vix securus? Защо «с труд се спасява»? Навярно Той няма да прокълне праведните? Тогава защо толкова трепериш?

Воистине, доктор Корс, злото, към което можете да бъдете отнесен и вие, не е страданието, а само безпричинният страх пред страданието. Metus doloris. 125 125 Страх от страданието (лат.)

Свържете го в едно с неговият позитивен еквивалент — страстен стремеж към земно безгрижие, към Едем и ще получите вашия «корен на злото», доктор Корс. Намаляване на страданието и увеличаване на безгрижността е било естествената и съответна цел на обществото и управляващите го. После това е станало единствената цел, а единствената основа на закона — нейното извращение. И тогава, като сме се стремели само към това, ние неизбежно сме придобили техните противоположности — максимум страдание и минимум безгрижие.

Всички беди на света са от мен. Проверете го върху себе си, скъпи мой доктор Корс. Твоето, моето, на Адам, на Човека, нашето. Няма «земно зло» освен пренесеното от човека — от мен, теб, Адам, от нас — с малка помощ от бащата на лъжата. Обвинявай всички, обвинявай дори Бога, но, ох, само не мен. Така ли, доктор Корс? Единственото зло в този свят в този миг, докторе, е този факт, че светът прекрати своето съществуване. Какво причинява болката?“