Уолтър Милър - Кантата за Лейбовиц

— Всичко е наред, мистър. Вие сте особняк с късмет. Доктор Корс отказва да подаде оплакване. Казва, че може да го направи по-късно. Защо го ударихте?

— Питайте него.

— Питахме го. Само още не съм решил, дали сега да ви арестувам или да ви изпратя призовка. Съдебният изпълнител казва, че сте много известен в този окръг. С какво се занимавате?

Зерчи почервеня.

— Това нищо ли не ви говори? — каза, като докосна кръста на гърдите си.

— Нищо, ако този, който го носи, разбие някому носа. С какво се занимавате?

Зерчи изгуби и последните останки от гордостта си.

— Аз съм настоятел на абатството на братята на свети Лейбовиц, което се вижда там нагоре.

— И, смятате, че това ви дава право да извършвате насилие?

— Много съжалявам. Ако доктор Корс пожелае да ме изслуша, ще му се извиня. Ако ми изпратите призовка, ще се явя.

— Какво ще кажеш, Фил?

— Затворите са препълнени с хора.

— Чуйте, ако просто забравим за случилото се, обещавате ли да стоите настрана от това място и да отведете със себе си своята шайка там, където й е мястото?

— Да.

— Добре. Тръгваме. Но ако си позволите, когато минавате от тук, дори да се изплюете, ще направим така, както обещахме.

— Благодаря.

Когато отминаха, от парка се дочуха звуците на калиопа. 120 120 Калиопа — клавишен музикален инструмент.

Зерчи погледна назад и видя как полицаите и съдебният изпълнител се настаниха в колата и потеглиха. Той остана да седи самотен в своя позор и дори петимата послушници не можаха да накърнят тази самота.

— Предполагам, че такива изблици на гняв сте имали и преди? — питаше отец Лехи изповядващия се.

— Да, свети отче.

— Осъзнавате ли, че намерението ви е било доста кръвожадно?

— Нямах намерение да убивам.

— Опитвате се да се оправдаете ли?

— Не, свети отче. Исках само да му причиня болка. Разкайвам се само за нарушение на духа на пета заповед в помислите си и на дело, и в прегрешения против милосърдието и справедливостта. И в опозоряване на своя сан.

— Разбирате ли, че сте нарушили обета никога да не прибягвате до насилие?

— Да, отче, и дълбоко съжалявам за това.

— И единственото смекчаващо обстоятелство е това, че ви е обзела ярост. Често ли си позволявате да привеждате такива доводи?

Разпитът продължаваше. Настоятелят на абатството стоеше на колене, а свещеникът раздаваше правосъдие над своя началник.

— Добре — каза накрая Лехи. — Сега, за да получим опрощение, трябва да произнесем…

Зерчи се добра до параклиса с половин час закъснение, но мисис Грейлис все още го чакаше. Тя беше преклонила колене на скамейката до изповедалнята и сякаш дремеше. Угрижен от своите дела, абатът се надяваше, че ще си отиде. Той трябваше да изпълни наложената му епитимия, преди да изслуша нейната изповед.

Той преклони колене пред олтара. Двадесет минути произнася молитвите, които днес отец Лехи му нареди да възнесе в качеството на епитимия, но когато отново се върна при изповедалнята, мисис Грейлис беше все още там. Той два пъти я повика, преди тя да го чуе. Когато се събуди накрая, изглеждаше леко объркана. Тя опипваше лицето на Рейчъл с изсъхналите си пръсти.

— Лошо ли ви е, дъще моя? — попита той.

Тя погледна нагоре, към високите прозорци. Погледът й блуждаеше по сводестия таван.

— Да, свети отче — прошепна тя. — Чувствувам до себе си Ужаса, чувствувам го. Този Ужас е близко, съвсем близко до нас. Имам нужда от опрощение на греховете, отче мой, и от още нещо.

— Какво още, мисис Грейлис?

Тя се наклони към него и прошепна, като прикри уста с ръката си.

— Нужно ми е също опрощение на Неговите грехове.

Свещеникът леко трепна.

— На кого? Не ви разбирам.

— Да се опростят греховете на… Този, който ме е създал такава, каквато съм — захленчи тя. Но после лека усмивка докосна устните й. — Аз… аз никога не съм Му простила това.

— Да простиш на Бога? Как можете?… Нали той… Той… Той е справедливостта, Той е любовта. Как можете да говорите така?…

Очите й го гледаха умоляващо.

— Не може ли старата търговка на домати да дари малко опрощение на Бога за справедливостта му, след като го моля да опрости моите грехове?

Дом Зерчи преглътна мъчително буцата в гърлото си. Погледна надолу, към двуглавата сянка на пода. Формата на тази сянка говореше за ужасяващата Справедливост и той не можеше да я осъжда за това, че е избрала думата „да опростя“. В нейния простичък свят беше възможно да се прощава за справедливостта така, както и за несправедливостта и човекът можеше да прости на Бога така, както и Бог на човека. „Бъди търпелив с нея, Господи“ — помисли си той.