Уолтър Милър - Кантата за Лейбовиц

— Млъкнете! — прошепна тя.

— … но даже древните езичници са отбелязвали, че Природата не ни подготвя да носим бреме. Ако това е справедливо по отношение на котарака, то е още по-справедливо по отношение към същество с разум и воля… Можете ли поне в нещо да повярвате на небесата?

— Замълчете, дявол да ви вземе, замълчете! — със свистящ шепот повтори тя.

— Даже и да бях малко жесток — каза свещеникът, — то беше към вас, а не към детето. Детето, както казвате, не може да разбере. А вие, по вашите думи, не роптаете. Следователно…

— Следователно вие молите да й позволя да умира бавно и…

— Не! Аз не ви моля. Като християнски свещеник ви заповядвам в името на всемогъщия Бог да не посягате на вашето дете, да не го принасяте в жертва на фалшивия бог на целесъобразното милосърдие. Не ви съветвам, заклевам ви и ви заповядвам в името на Христа. Разбирате ли?

Никога по-рано Зерчи не беше говорил с такъв тон, и лекотата, с която думите се отронваха от устата му, учудваше даже самия него. Под неговия упорит поглед тя наведе очи. За миг той се изплаши, че тя ще му се изсмее в лицето. Когато светата църква рядко намекваше, че още счита своята власт като височайша над всички народи и даже по-висока, отколкото държавната власт, хората само сдържано хихикаха. Заповедта му можеше да предизвика същото чувство у това момиче, с умиращото дете на ръце. Беше жестоко да я уговаря и той съжаляваше за това. Простата заповед можеше да постигне това, което не можа да направи убеждението. Гласът на властта сега й беше по-нужен от гласът на разума. Той се увери в това, по начина, по който тя клюмна, макар че произнасяше думите на заповедта толкова меко, колкото му беше възможно.

Влязоха в града. Зерчи спря, за да изпрати едно писмо, след това спря за няколко минути до църквата Св. Михаил, за да поговори с отец Село за приемането на бежанците, а след това още при Зоналното отделение за Вътрешна безопасност, за да получи копие на последното разпореждане на командването на гражданската отбрана. Всеки път, когато се връщаше към колата, той беше почти уверен, че момичето си е отишло, но тя седеше спокойно, държеше детето на ръце и безсмислено гледаше в далечината.

— Ще ми кажете ли къде искате да слезете, дете мое? — попита той накрая.

— Никъде. Аз размислих.

Той се усмихна.

— Но вие толкова бързахте за града.

— Да забравим за това, свети отче. Аз размислих.

— Добре. Тогава да отидем вкъщи. Защо да не оставите детето си за няколко дни под опеката на нашите сестри?

— Ще си помисля.

Автомобилът тръгна назад, към абатството. Когато наближиха лагера на Зелената звезда абатът забеляза, че там беше станало нещо. Пикетчиците повече не маршируваха пред входа. Те се бяха скупчили и разговаряха или слушаха двама полицаи и трети човек, чиято униформа Зерчи не успя да определи. Той преведе автомобила на бавното платно. Един послушник от присъствуващите го забеляза и започна да маха с плаката. Дом Зерчи нямаше намерение да се спира, защото в колата беше момичето, но един от полицаите прекрачи на бавното платно пред него и пъхна палката си в ограничителните датчици на машината. Автоводачът веднага реагира и спря автомобила. Полицаят му заповяда с жест да слезе от трасето. Зерчи не можеше да не се подчини. Към него приближиха двама полицаи, огледаха номера на машината и поискаха документите му. Един от тях, разглеждащ с учудване жената и детето, забеляза червената картичка. Другият махна с глава към възстановилия своята линия пикет.

— Вие измислихте всичко това, нали? — изкрещя той. — Добре, ето този джентълмен с кафява униформа иска да ви каже нещо. Струва ми се, че ще е по-добре да го изслушате.

Той рязко кимна на кръглоликия мъж, очевидно съдийски чиновник, който вече се беше отправил тържествено към тях.

Детето отново заплака, а майката неспокойно се размърда.

— Господа, тази жена и детето са болни. Приемам предложението ви, но първо ни позволете да стигнем до абатството. После сам ще се върна.

Полицаят отново погледна момичето.

— Мем?

Тя се беше обърнала към лагера и гледаше статуята на входа.

— Ще сляза тук — каза тя равнодушно.

— По-добре е да излезете, мем — каза полицаят, като отново погледна червената картичка.

— Не! — Дом Зерчи я хвана за ръката. — Дете мое, забранявам ви…

Полицаят го хвана за китката.

— Пуснете я! — изрева той, а после добави по-меко: — Мем, вие прислужница ли сте му или нещо такова?