Уолтър Милър - Кантата за Лейбовиц

Той се обърна да си върви.

— Почакайте, отче свети! — повика го тя. — Подарете ми минутка от времето си…

Абатът сподави въздишката си.

— Съжалявам, мисис Грейлис, вече говорихме… — Той се запъна и погледна Рейчъл в лицето. За миг му се стори… нима брат Джошуа беше прав? Не, разбира се, не…

— Не, свети отче, аз не за това! — възкликна тя. — Исках нещо да ви питам. — Да-да. Тя се усмихна. Сега беше сигурен в това! — Не бихте ли ме изповядали? Простете ми, че ви безпокоя, но съм обременена от греховете си и бих искала да ме изповядате.

Зерчи се заколеба.

— А защо не отец Село?

— Ще ви кажа истината, ваше преподобие: защото този човек ми дава още един повод за грях. Наканвам се да говоря сериозно с него, но щом го погледна и побеснявам. Благослови го, Господи, но не мога.

— Трябва да му простите, ако ви отвращава.

— Прощавам му, но от разстояние. Той ме тласка към грях. Казвам ви, страшно се нервирам, само като го видя.

Зерчи се подсмихва.

— Добре, мисис Грейлис, ще изслушам вашата изповед, но сега имам някои неотложни дела. Да се срещнем в параклиса на Богородицата в дванадесет и половина. В първата кабина. Добре ли е?

— Ах, бъдете благословен, свети отче! — тя закима радостно с глава. Абат Зерчи можеше да се закълне, че главицата на Рейчъл едва забележимо повтаря тези кимвания.

Той прогони тази мисъл и се отправи към гаража. Един постулант изкара автомобила му. Той се покатери в него, набра на таблото кода на мястото, към което се отправяше, и уморено се отпусна в седалката. Роботът подкара внимателно колата към вратите. Като минаваше през тях, абатът видя на банкета девойка. С нея имаше дете. Зерчи натисна копчето, на което пишеше „стоп“ и автомобилът спря. „Очакване“ — съобщи роботът.

Момичето носеше гипсова превръзка — тя обхващаше бедрото й от талията до лявото коляно — и, опирайки се на двойка патерици, дишаше тежко. По някакъв начин беше успяла да излезе от къщата за гости и да мине през вратите, но очевидно нямаше сили да продължи. Детето се държеше за една от патериците и гледаше преминаващите по шосето коли. Зерчи отвори вратата на автомобила и бързо излезе от кабината. Момичето го погледна, но бързо отмести поглед.

— Защо не сте в леглото, дете мое? — тихо попита той. — Не бива да ставате, още повече с това бедро. И накъде сте тръгнали?

Тя помръдна леко и лицето и се изкриви от болка.

— В града — отговори. — Трябва да отида. Това е много важно.

— Но не чак толкова, че никой да не може да го направи вместо вас. Ще помоля брат…

— Не, свети отче, не! Никой, освен мен, не може да го направи. Трябва да отида в града.

Тя лъжеше. Беше уверен, че лъже.

— Добре — каза той. — Ще ви откарам в града. Така или иначе отивам там.

— Не! Ще отида сама! Аз… — Тя направи крачка и се задъха. Успя да я хване, преди да падне.

— Дори свети Христофор да крепи вашите патерици, няма да стигнете града, дете мое. Хайде, ще ви отведа обратно в постелята.

— Трябва да отида в града! — със злост в гласа извика момичето.

Изплашеното дете започна да плаче монотонно. Тя се опита да го успокои, но после унинието я обзе.

— Добре, отче. Ще ме откарате ли в града?

— Вие въобще не трябва да се движите.

— А аз ви казвам, че се налага!

— Добре-добре. Хайде да ви помогна да седнете… и на детето…

Детето истерично закрещя, когато свещеникът го вдигна и настани в автомобила редом с майката. То се вкопчи в нея и възобнови монотонния си хленч. Поради свободното влажно облекло и изгорелите коси беше трудно да се определи пола на детето от пръв поглед, но абатът реши, че е момиче.

Той отново набра кода. Автомобилът дочака интервал в движението, а след това се включи и премина на средноскоростната лента. След две минути, когато се приближиха до лагера на Зелената Звезда, той премина на по-бавната лента. Петимата монаси маршируваха пред палатките като една тържествена редица, облечена с качулки. Те се движеха назад-напред под табелата на лагера на милосърдието, но при това се стараеха да не пречат на преминаването. На прясно нарисуваните им плакати пишеше:

Зерчи имаше намерение да спре и да говори с тях, но в колата му беше момичето и той се задоволи само да ги наблюдава, когато минаваха наблизо. Бавната им траурна процесия в раса и качулки оказваше желания ефект. Беше съмнително обаче, че Зелената звезда ще се смути толкова, че да премести лагера. Неотдавна, както стана известно в абатството, малка тълпа хаклери 118 118 хаклер — човек, прекъсващ оратора с критични забележки, крясъци и въпроси. бяха крещели оскърбления и хвърляли камъни по плакатите, които носеха монасите. Край пътя е имало две полицейски коли, а няколко полицаи редом с тях с безстрастни лица са наблюдавали ставащото. Тъй като тълпата хаклери пристигнала съвсем неочаквано, а полицейските коли — веднага след тях — точно навреме, за да станат свидетели на това как хаклерите се опитвали да изтръгнат плакатите от ръцете на пикетиращите монаси, и тъй като официалният представител на Зелената звезда след това заплашил със съдебно преследване, абатът предположи, че появата на хаклерите е била също така добре организирана, както и пикетирането, за да се даде възможност на чиновника от Зелената звезда да получи съдебно решение. Вероятно то ще бъде получено, но до удовлетворяването на искането абат Зерчи нямаше намерение да прибира послушниците си.