Уолтър Милър - Кантата за Лейбовиц

Той почака, докато мъглата се разсея. Но този път не се разсея напълно. „ Domine, non sum dignus… — прошепна той — sed tantum dic vervo… “ 129 129 Господи, недостоен съм, но кажи ми само дума… (лат.)

Той взе нафората от ръцете й. Тя затвори капачето на дароносицата и постави съда на безопасно място под камъка. Тя не правеше обикновените за такъв случай жестове, но почитта, с която държеше дароносицата, го убеди: тя смътно чувстваше същността на тялото Христово под тази обвивка. Тя, която още не умееше нито да използува словото, нито да го разбере, правеше това, което трябваше да прави по негово указание в отговор на опита му да извърши обряд за кръщаване.

Той отново се опита да съсредоточи погледа си върху лицето на това същество, което само със жестове му казваше: „Аз нямам нужда от твоето причастие, Човеко, но съм достойна да ти предам това причастие на живота“. Сега знаеше, коя е тя и слабо изхлипа, когато не можа да застави очите си да се съсредоточат върху тези студени, зелени и безгрижни очи на съществото, родено без грях.

— Magnificat anima mea Dominum… — прошепна той. — Да възслави душата ми Господ и да се възроди моя дух в Господа, моя спасител, защото вижда той смирението на своя служител…

С последните си действия той искаше да я научи на тези думи, защото беше уверен, че тя по нещо прилича на Девата, която първа ги беше произнесла.

Той се задъхваше, но продължаваше да го повтаря. Погледът му се замъгли, вече не я виждаше. Но студените й пръсти докоснаха челото му и той чу, как тя произнесе една дума:

— Живей.

После си отиде. Той чуваше гласа й, блуждаещ сред новите руини: „Ла ла ла, ла ла ла…“

Тези студени зелени очи бяха с него, докато живееше. Той не питаше, защо Бог бе предпочел да създаде същество с първична невинност от рамото на мисис Грейлис, или защо Бог му беше дал свръхестествените дарове на Едем — тези дарове, които Човекът се опитваше да завладее от небесата с груба сила, след като ги беше загубил. Той виждаше целомъдрие в тези очи и обещание за възкресение. Един такъв поглед беше щедър дар и той заплака от благодарност. После лежа дълго с лице, заровено в мократа пепел и чака. Но нищо повече не дойде… нищо, което можеше да види, почувствува и чуе.

Те пееха, като качваха децата на борда на кораба. Пееха старите песни на космонавтите и помагаха на сестрите с деца на ръце да се изкачат по стълбата. Пееха топло и сърдечно, за да разсеят страха на децата. Когато хоризонта се взриви, пеенето спря. По това време бяха качили на кораба и последното дете.

Хоризонтът се заля от пламъци и монасите се изкатериха по стълбата. Хоризонтът почервеня. В далечината, където нямаше облаци, възникна верига от облаци. Монасите на стълбата загърбиха изригването. Когато престана да свети, те се огледаха.

Въплъщението на Луцифер израсна като отвратителна гъба над купчината облаци и бавно се заиздига още по-високо, като титан, изправящ се на крака след векове плен в недрата на Земята.

Някой издаде заповед. Монасите отново се заизкачваха. Скоро всички бяха в кораба.

Последният монах се задържа до шлюза. Пред люка той свали сандалите си. „Sic transit mundus“ 130 130 Така свършва света. (лат.) — промърмори той, като отново погледна заревото. Той потупа подметките на сандалите си една в друга, да ги отърси от пепелта. Заревото беше погълнало вече една трета от небето. Той почеса брадата си, хвърли последен поглед на океана, отстъпи назад и затвори люка.

Издигна се стълб от прах и светлина, разнесе се тънък жален звук и звездолетът проби небето.

Пенестите вълни заливаха брега монотонно, изхвърляйки плаващи дървени отломки. Сред вълните плуваше и изоставен хидросамолет. След известно време вълните го подхванаха и го понесоха към брега заедно с отломките. Самолетът се наклони, крилото му се счупи. Във вълните пируваха скариди и мерлини, преследващи скаридите, и акули, преследващи мерлините и намиращи ги възхитителни — веселата жестокост на морето.

Вятърът задуха от сушата и донесе пелена от най-фина бяла пепел. Пепелта падаше над океана и над бреговата ивица. Вълните заизхвърляха на брега и мъртви скариди, заедно с отломките. После изхвърлиха и мъртви мерлини. Акулата се гмурна в най-големите дълбини да роди децата си в студените и чисти течения. Тази година й се наложи да погладува.

© 1960 Уолтър Милър

© 1994 Христина Минкова, превод от английски