Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

— Ето, вече кацаме — рече тихо Бордман и отново затвори очи.

Корабът преодоля последните метри до повърхността на планетата. Спирачните двигатели изключиха; дюзите на забавящите ускорението мотори изръмжаха за последно. Последва финалният труден миг на раздрусването и най-сетне — „краката“ на кораба се заковаха стабилно, ревът на двигателите окончателно стихна. Стигнахме, помисли си Бордман. А сега — лабиринтът. А сега — господин Ричард Мълър. А сега — да видим дали е станал по-малко ужасен след изминалите девет години. Може би вече е като всички останали. Ако е така, Господ да ни е на помощ на всички, рече си Бордман.

Нед Роулинс не бе пътувал много. Бе посещавал само пет други светове, като три от тях бяха в пределите на системата-майка. Когато беше десетгодишен, баща му го бе отвел на лятна екскурзия до Марс. Две години по-късно видя Венера и Меркурий. Като награда за завършването на училище, на шестнайсет години излезе извън Слънчевата система до Алфа Кентавър IV, а три години след това направи онова тъжно пътуване до системата на Ригел, за да прибере трупа на своя починал след нещастен случай баща.

Роулинс съзнаваше, че това не е кой знае какво постижение сега, когато чрез използването на изкривяването на пространството и времето пътуването от едно съзвездие до друго не бе по-трудно, отколкото да идеш от Европа до Австралия. Но той щеше да скита по-късно, когато започнат да му възлагат дипломатически мисии. Ако можеше да се вярва на Чарлз Бордман, радостта от пътуванията бързо се изпарявала и препускането из Вселената се превръщало просто в поредната неприятна задача. Роулинс отдаваше това мнение донякъде на умората на този мъж, почти четири пъти по-възрастен от самия него, но в същото време подозираше, че Бордман казва истината.

Но до умората бе още далеч. Точно сега Нед Роулинс за шести път през живота си крачеше из чужд свят и това му харесваше. Корабът се бе приземил върху обширната равнина, обкръжаваща лабиринта на Мълър; външните укрепления на самия лабиринт се намираха на стотина километра на югоизток. В тази част на Лемнос бе полунощ. На планетата имаше трийсетчасово денонощие и двайсетмесечна година; в това полукълбо бе ранна есен и беше хладно. Роулинс се отдалечи от кораба. Екипажът разтоварваше материалите, от които щеше да построи лагера им. Чарлз Бордман стоеше настрани, увит в дебела кожена дреха, потънал в дълбок размисъл, който Роулинс не смееше да наруши. Отношението му към Бордман бе смесица от страхопочитание и ужас. Знаеше, че той е стар, циничен негодник, но въпреки това не можеше да изпитва към него нищо друго, освен възхита. Роулинс бе сигурен, че Бордман е истински велик човек. Не познаваше много като него. Може би баща му беше някога такъв. И Дик Мълър. Но Роулинс бе едва дванайсетгодишен, когато Мълър се забърка в отвратителната каша, която бе съсипала живота му. Е, рече си Роулинс, да познаваш трима такива мъже през живота си наистина бе чест. Искаше му се и неговата собствена кариера да бъде толкова впечатляваща, колкото тази на Бордман. Липсваше му разбира се лукавостта на Бордман, надяваше се никога да не я придобие. Но имаше други качества — своего рода душевно благородство, което липсваше на Бордман. И аз мога да бъда полезен по своему, мислеше си Роулинс, но се питаше дали това не бе наивна надежда.

Вдиша дълбоко чуждия въздух. Взря се в небето, обсипано с непознати звезди и потърси безуспешно някакви познати очертания. Леденият вятър метеше равнината. Тази планета изглеждаше изоставена, пуста, мъртва. Бе чел за Лемнос в училище: древна планета, напусната от непозната извънземна цивилизация, безжизнена от хиляди векове. Нищо не напомняше за населявалите я създания, освен вкаменени кости и археологични останки. И лабиринтът. Смъртоносният им лабиринт обгръщаше един град на мъртвите, който изглеждаше недокоснат от времето.

Археолози бяха изследвали лабиринта от въздуха със сонди, но за свое най-голямо разочарование не бяха сполучили да намерят безопасен път през него. Първите десетина експедиции до Лемнос бяха безуспешни; всички, които навлизаха в лабиринта, загиваха — ставаха жертви на скрити капани, коварно разположени във външните му зони. Последният опит да се влезе в него бе направен преди около петдесет години. Но ето че Ричард Мълър бе дошъл тук в търсене на място, където да се скрие от човечеството, и някакси бе налучкал пътя.

Роулинс се питаше дали ще успеят да влязат в контакт с Мълър. Питаше се също така колцина от мъжете, с които бе пътувал насам, ще загинат, преди да навлязат в лабиринта. Не поставяше под съмнение собственото си оцеляване. На неговата възраст смъртта бе нещо, което се случва единствено на другите хора. Но само след дни някои от хората, които сега се трудеха по изграждането на лагера, щяха да бъдат мъртви.