Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Бе твърда. Добре. Мълър заотстъпва, докато гърбът му не докосна студения, гладък камък. Лявото му коляно се отпусна върху леко поддаващата настилка. Прицели се. Бе в безопасност. Можеше да изчака. Минаха може би три минути. Маса-детекторът продължаваше да пищи — знак, че животното оставаше в рамките на стометровия обсег; от време на време, когато термалното излъчване нарастваше, пищенето му се усилваше. Мълър не бързаше. Намираше се в единия край на обширен площад, обрамчен с дъговидни стъклени прегради, и всичко, което би се появило иззад лъщящите полумесеци, щеше да бъде лесна плячка. Мълър тази вечер ловуваше в зона E на лабиринта — петия сектор, ако се брои от центъра му, един от най-опасните. Рядко преминаваше отвъд относително безопасната зона D , но някакъв дяволски подтик го накара тази вечер да влезе в зона E . След като успя да си проправи път в лабиринта, той никога повече не рискува да стъпи отново в зони G или H , а до зона F бе ходил само два пъти. В E идваше най-много пет пъти годишно.

Вдясно от него се появиха сливащите се очертания на някаква сянка, отразени от извитата стъклена стена. Воят на маса-детекторът достигна най-високия тон в спектъра си за животно от този размер. Най-малката луна — Атропос, която се носеше шеметно в небето, промени очертанията на сянката; те вече не се сливаха, сега едно черно петно се наложи върху други две. Сянката на зурла — Мълър бе сигурен в това. Миг по-късно видя жертвата си. Животното бе голямо колкото едро куче, със сива муцуна и жълтокафяво тяло, изгърбено и очевидно месоядно. През първите си няколко години тук Мълър избягваше да ловува месоядни — смяташе, че месото им няма да е вкусно. Предпочиташе местните еквиваленти на крави и овце — кротки копитни, които безгрижно скитаха из лабиринта и пасяха тревата из градинките. Чак когато му втръсна от тяхното приятно месо, се зае със зъбатите и остроноктести хищници, които се хранеха с тревопасните, и за негова изненада месото им се оказа отлично. Видя как животното излезе на площада. Дългата му муцуна потрепна. Мълър долови сумтенето, докато животното душеше. Ала миризмата на човека не означаваше за звяра нищо.

Уверено и достолепно, животното прекоси площада, ноктите му дращеха по гладката настилка. Мълър нагласи лъча си до размерите на игла и започна да се прицелва внимателно — ту в гърбицата му, ту в задницата. Оръжието бе с приблизителен прицел и щеше да улучи автоматично, но Мълър винаги се прицелваше ръчно. Той и оръжието имаха различни цели — оръжието трябваше да убива, а Мълър — да се нахрани; винаги бе по-лесно сам да се прицели, отколкото да убеди оръжието, че мълнията в крехката, сочна гърбица ще го лиши от най-вкусното парче месо. В търсене на най-сигурната цел оръжието щеше да прониже гърбицата до гръбнака и да свали животното, докато Мълър предпочиташе по-прецизно изпълнение.

Прицели се на шест инча пред гърбицата: там, където гръбнакът навлиза в черепа. Един изстрел бе достатъчен. Животното се строполи тежко. Мълър отиде до него толкова бързо, колкото можеше да си позволи, като внимаваше при всяка своя стъпка. Сръчно отдели ненужното — крайници, глава, корем — и изряза със спрей голям резен месо от гърбицата. Сетне отряза и солидна пържола от задницата, върза двете парчета и ги метна на гръб. После се обърна и потърси зигзагообразния път — единствено безопасен към сърцевината на лабиринта. След по-малко от час можеше да се завърне в бърлогата си в сърцето на зона A .

Бе прекосил наполовина площада, когато чу непознат звук.

Спря и се обърна. Три малки клепоухи създания се бяха насочили към трупа, който бе оставил. Ала не дращенето на лешоядите го бе сепнало. Нима лабиринтът му бе подготвил някоя нова дяволия? Звукът бе нисък, ръмжащ, върху него се наслои дрезгаво пулсиране в средните честоти, твърде дълго, за да бъде ревът на някое голямо животно. Това бе звук, който Мълър бе чувал и преди.

Не, това бе звук, който не бе чувал тук преди. Бе записан някъде в паметта му. Замисли трескаво. Звукът бе познат. Това двойно бумтене, бавно стихващо в далечината — какво бе то?

Прецени местоположението си. Звукът бе дошъл високо откъм дясното му рамо. Мълър погледна натам, но видя само триструйния водопад на вторичната стена на лабиринта, която се издигаше и издигаше, ред подир ред от кехлибар. А над стената? Видя осветеното от звездите небе: Маймуната, Жабата, Везните…

Мълър се сети за произхода на звука.

Читать дальше