Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Кораб. Междузвезден кораб, който излиза от изкривеното пространство-време и преминава на йонен режим за приземяване. Бумтенето на изключвателите, вибрациите от намаляването на скоростта, които разтърсваха града — това бе шум, който не бе чувал девет години, откакто бе започнало доброволното му изгнание на Лемнос. Значи ще си има посетители. Дали бяха случайни натрапници или го бяха проследили? Какво искаха? Облада го гняв. Бе му писнало от тях и от техния свят. Защо ли идваха да го безпокоят тук? Мълър стоеше стегнат, с разтворени крака. Част от съзнанието му винаги търсеше опасностите, дори докато гледаше яростно към евентуалната точка на приземяване на кораба. Не искаше да има никакво вземане-даване със Земята и с хората. Погледна сърдито бледата точка в окото на Жабата, върху челото на Маймуната. Реши, че няма да се остави да стигнат до него.

Ще умрат в лабиринта, костите им ще се прибавят към струпваните с милиони години кости във външните коридори.

А ако успеят да влязат, така както бе успял той…

Е, тогава ще трябва да се преборят с него. И това няма да им се види никак приятно. Мълър се усмихна мрачно, намести месото на гърба си и вниманието му се насочи изцяло към проникването в лабиринта. Скоро се озова в зона C , където бе в безопасност. Достигна леговището си. Складира месото. Приготви вечерята си. Болката туптеше в черепа му. След девет години време вече не бе сам на този свят. Бяха нарушили уединението му. И Мълър отново се почувства предаден. Вече не искаше нищо друго от Земята, освен уединение; а оттам не бяха готови да му дадат дори и това. Но те ще страдат, ако се опитат да го наближат в лабиринта. Ако.

Корабът излезе от изкривяването малко късно, почти в най-горните слоеве от атмосферата на Лемнос. На Чарлз Бордман това не му се понрави. Той изискваше от себе си максимално съвършенство и очакваше всички около него да са на същата висота. Особено пилотите.

Като прикри раздразнението си, Бордман включи екрана и стената на кабината му разцъфна с яркия образ на планетата под тях. Тук-там някое облаче се носеше над повърхността й; през атмосферата й се виждаше много ясно. В средата на широка равнина се издигаха няколко плавни възвишения, които се открояваха отчетливо дори и от неколкостотин километра височина. Бордман се обърна към младия мъж до себе си и рече:

— Ето, Нед. Лабиринтът на Лемнос. И Дик Мълър е в самата му сърцевина.

Нед Роулинс сви устни.

— Толкова голям? Сигурно е широк стотици километри!

— Това, което виждаш, са външните насипи. Самият лабиринт е заобиколен от концентрични кръгове землени насипи с височина пет метра и с външен диаметър почти хиляда километра. Но…

— Да, знам — прекъсна го Роулинс. И почти веднага се изчерви силно, с онази негова привлекателна невинност, която Бордман намираше за очарователна и възнамеряваше скоро да използва. — Извинявай, Чарлз, не исках да те прекъсна.

— Няма нищо. Какво искаше да попиташ?

— Онова тъмно петно зад външните стени — това ли е самият град?

Бордман кимна.

— Това е вътрешният лабиринт. Двайсет, трийсет километра в диаметър и един Бог знае само на колко е години. Там ще открием Мълър.

— Ако успеем да влезем.

— Когато успеем да влезем.

— Да. Да. Разбира се. Когато влезем — поправи се Роулинс и се изчерви отново. На лицето му цъфна бърза, искрена усмивка. — Няма как да не намерим входа, нали?

— Мълър го е намерил — рече тихо Бордман. — Той е там.

— Но той е първият, който е успял да проникне. Всички останали, които са се опитали, са се проваляли. Тъй че защо ние да сме…

— Онези, които са опитвали, не са много — рече Бордман. — А и не са били достатъчно добре екипирани. Ние ще успеем, Нед. Ще успеем. Успокой се сега, наслади се на приземяването.

Корабът зави към планетата — твърде бързо се снижава, помисли си Бордман, потиснат от напрежението при забавеното ускорение. Мразеше пътуванията, но най-силно ненавиждаше приземяванията. Не би могъл обаче да избегне това пътуване. Отпусна се назад върху пенопластовата люлка и изгаси екрана. Нед Роулинс бе все още прав, очите му светеха от вълнение. Колко е хубаво да си млад, помисли си Бордман, но не бе много сигурен дали му завижда или не. Момчето определено бе здраво и силно — и по-умно, отколкото понякога изглеждаше. Симпатичен момък, както биха рекли преди няколко века. Бордман не можеше да си спомни самият той някога да е бил такъв младеж. Имаше чувството, че винаги е бил около средната възраст — проницателен, пресметлив, добре организиран. Сега вече бе на осемдесет години, почти половината от живота бе зад гърба му, ала и в най-откровените си самовъзхвалявания не можеше да повярва, че личността му се е променила съществено, откак бе навършил двайсет години. Бе изучавал техниките, занаята да управлява хора; сега бе по-мъдър; но не бе по-различен в качествено отношение. Младият Нед Роулинс обаче щеше да е коренно различен човек след шейсетина години, малко от онова неопитно момче в съседната люлка ще е оцеляло. Бордман предполагаше, с известна тъга, че тази мисия ще е изпитанието, което ще избие невинността от Нед.