Робърт Силвърбърг - Време на промени

Все още бягството от Манеран ми се струваше сън. Имах чувствата, че съм войник, паднал пронизан на бойното поле, който не чувства никаква болка от раната. Ала с времето, болката ще се появи.

Зазоряваше се. Вече можех да различа очертанията на отсрещния бряг. Приближихме се към едно обрасло в трева пристанище. Почувствах, че в мен се надига тревога. Само след миг ще стъпя на брега на Сала. Къде ли ще се озова? Как да открия някое населено място? Не бях момче, та да моля попътните шофьори да ме вземат. Но оказа се, че всичко е уредено. В мига, когато лодката се удари в пристана, от мрака се появи нечия фигура и ми подаде ръка. Ноим. Той ме издърпа до себе си и ме стисна в обятията си.

— Знам всичко — прошепна моят вречен брат. — Ще останеш при мен.

Във вълнението си той изостави всякаква вежливост на обръщението за пръв път, откакто бяхме деца.

По обед същия ден позвъних от дома на Ноим на Шумарския барон за да го уверя, че всичко е протекло по план. А след това се обадих на Халум. Само няколко часа преди това Сегворд й бе съобщил причината за моето бягство.

— Колко странна е тази вест — рече ми тя. — Защо никога не спомена лекарството? Било е много важно за теб, след като употребявайки го си рискувал всичко друго. Как е възможно подобно нещо да се е превърнало в смисъл на твоя живот и същевременно да го запазиш в тайна от твоята вречена сестра?

Отвърнах, че не съм посмял да й разкажа за него, защото съм се боял, че ще й предложа да го приемем заедно. А тя ме запита:

— Нима е такъв ужасен грях да се разкриеш пред твоята вречена сестра?

Ноим ме обсипа с всички възможни почести, увери ме, че мога да остана при него колкото искам — седмици, месеци, дори години. Предполагах, че след време моите сподвижници в Манеран ще успеят да освободят част от спестяванията ми и тогава възнамерявах да закупя земя в Сала и да заживея като провинциален барон. Не беше изключено Сегворд или Шумарският барон да неутрализират обвиненията срещу мен за да мога да се завърна в южната провинция. А дотогава Ноим ми предлагаше своето гостоприемство. И все пак долових известна хладина в държанието му към мен, сякаш споменатото вече гостоприемство се предлагаше по-скоро като дан за нашата обвързаност. Минаха дни преди да изплува на повърхността причината за това отчуждение. Една вечер, когато останахме до късно спомняйки си детските години — главна тема на всички наши разговори и далеч по-безопасна от скорошните събития — Ноим неочаквано каза:

— Знаеш ли дали твоето лекарство не предизвиква кошмарни видения у хората?

— Този човек не е чувал за подобно нещо, Ноим.

— Вече има такъв случай. Този човек се събуждаше всяка нощ облян в студена пот и това продължи седмици наред след като двамата с теб приехме лекарството. Той неведнъж си казваше, че си е загубил ума.

— И какви бяха тези съновидения?

— Уродливи картини. Чудовища. Зъби. Нокти. Усещането, че този човек не знае кой е. Появата на нечии чужди спомени и мисли — той отпи голяма глътка вино. — Заради удоволствието ли вземаше лекарството, Кинал?

— Заради познанието.

— Познание на какво?

— Познанието на самия себе си, познание на другите.

— В такъв случай, този човек би предпочел невежеството — той потрепери. — Знаеш ли, Кинал, този човек никога не е бил особено почтителен. Той е богохулствал, присмивал се е на изповедниците, надсмивал се е на приказките за богове. Но ти почти го превърна във вярващ с това твое лекарство. Ужасът да надникнеш в своята собствена душа — да узнаеш, че си напълно беззащитен, че всеки може да проникне в теб и в действителност го прави — такова нещо е невъзможно да се забрави.

— Невъзможно за теб — отвърнах аз. — За други това е празник.

— Този човек се придържа строго към принципите на Завета — рече Ноим. — За него уединението на душата е свято. В разголването й той вижда само перверзно удоволствие.

— Не разголване. Споделяне.

— Така по-благопристойно ли ти изглежда? Добре, Кинал, има някакво перверзно удоволствие в споделянето. Макар да сме вречени братя. След онази наша среща този човек се чувства опозорен и омърсен. Душата му е затлачена с пясък и кал. Така ли искаш да се чувстват всички? Прегърбени под тежестта на вината?

— Не е необходимо да има вина, Ноим. Един дава, друг получава, всеки излиза облагороден от тази размяна…

— Омърсен.

— Обогатен. Извисен. Състрадателен. Говори с другите, които са опитвали.