Робърт Силвърбърг: Време на промени

Очаквах, че в отговор Стирон ще ме покани в столицата, за да чуе лично от мен обяснението за странните неща, които съм вършил в Манеран. Предполагах че всичко ще свърши с братска прегръдка. Всеки път, когато иззвъняваше телефонът, аз се втурвах към него, очаквайки да чуя гласа на Стирон. Напразно. Изминаха няколко седмици на мрачно очакване и напрежение — ходех на лов, плувах, четях, опитвах се да създам моя нов Завет на обичта. Ноим продължаваше да страни от мен. Едничкият опит да надникне в душата си бе пробудил в него такъв дълбок срам, че той не смееше да срещне очите ми, защото аз бях причината за неговото нещастие.

Най-после един ден пристигна плик с герба на септарха. Писмото вътре бе подписано от Стирон, но сигурен бях, че хладните и намръщени слова бяха написани от някой негов заместник. С няколко изречения, на брой по-малко от пръстите на едната ми ръка, септархът ме уведомяваше, че разрешава престоя ми на територията на провинция Сала, при условие че се отрека под клетва от порочните обичаи, към които съм се пристрастил на юг. В случай, че бъда заловен да разпространявам греховното лекарство из Сала, очакваше ме съд и изгнание. Това беше всичко, което ми казваше моят брат. Нито една нежна дума. Нито капка симпатия. Нито прашинка топлина.

В средата на лятото неочаквано пристигна на гости Халум. В деня на пристигането й бях излязъл на лов из имението на Ноим, следвайки дирята на един мъжки броненосец, напуснал леговището си. Не знам какво е накарало Ноим да докара тук двадесетина от тези диви същества, които не се срещат в Сала защото климата не им понася. Почти целия ден преследвах избягалото чудовище, оставило след себе си широка кървава диря от избити по пътя зверчета. Броненосците убиват единствено от любов към спорта и почти без да отхапят от мъртвото животно го оставят за храна на лешоядите. Най-сетне успях да го притисна в една тясна и задънена клисура. „Парализирай го и после го върни обратно“ — ми беше наредил на тръгване Ноим. Но когато чудовището осъзна, че е попаднало в капан, то се нахвърли яростно върху ми и аз с удоволствие го застрелях с пълната мощ на оръжието. Все пак за да умилостивя Ноим го одрах, защото кожата му се цени високо. След това, изморен и подтиснат от частичния неуспех поех обратно към дома. Яздех без отдих докато стигна просторната къща. Доста странна на вид наземна машина бе паркирана отпред и до нея стоеше Халум.

— Нали знаеш какви са летата в Манеран — каза ми тя при срещата. — Тази жена възнамеряваше както обикновено да замине на острова, но после си каза, че ще е по-добре да прекара ваканцията в Сала, до Ноим и Кинал.

По онова време беше навършила тридесет години. Жените ни обикновено се омъжват между четиринайсет и шестнайсет, след двадесетата си годишнина износват децата, а навършат ли тридесет, смята се, че са на средна възраст. Но Халум бе останала недокосната от годините. Непознала изпитанията на брака и майчинството, тя притежаваше стройно и гъвкаво моминско тяло. Единствено в черната й коса се забелязваха сребристи нишки, но от това красотата й само печелеше.

Багажът й бе натъпкан с писма за мен от Манеран — съобщения от барона, вести от Сегворд, от синовете ми — Ноим, Стирон и Кинал, от моите дъщери — Лоймел и Халум, от Михан архиваря и много други. Почти във всички се долавяше някакво напрежение, самообвинение, сякаш са писани към мъртвец от някой, който чувства вина, че го е надживял. Но все пак ми беше приятно да се запозная с новините от този забранен за мен свят. Мъчно ми беше, че нямам писмо от Швайц, Халум ми каза, че не била чувала нищо за него още от времето на моето изгнание и че най-вероятно е напуснал планетата. Нямаше и дума от моята съпруга.

— Толкова ли е заета Лоймел, — запитах аз, — та не можа да напише няколко реда?

Халум сведе засрамено глава и прошепна, че Лоймел никога не споменава името ми.

— Изглежда е забравила, че е била омъжена за теб.

Халум носеше и малко подаръци, от приятелите ми отвъд Йън. Бях изумен, когато ми подаде парчета от безценни метали и нанизи със скъпоценни камъни.

— Дарове на обич — рече тя, но не беше толкова лесно да ме излъже. С подобно съкровище човек можеше да си закупи цяло имение. След като приятелите ми се оказаха неспособни да прехвърлят моите спестявания в Сала, те се бяха погрижили да не изпадам в тежко положение.

— Не е ли мъчително за теб, това откъсване от корена? — запита Халум. — Това изгнание?