Робърт Силвърбърг: Време на промени

— Този човек не за пръв път е в изгнание — рекох й. — А до него сега е Ноим, който го подкрепя с любовта си.

— Ако знаеше какво ще ти струва всичко това, щеше ли пак да вземеш от шумарското лекарство?

— Без съмнение.

— Заслужаваше ли си загубата на семейство, дом и приятели?

— Заслужава си дори изгубването на живота — отвърнах аз. — Стига чрез това да убеди всички жители на Вилейда Бортан да вкусят от лекарството.

Отговорът ми сякаш я уплаши, тя се отдръпна, докосна устните си с пръсти, може би осъзнала за пръв път степента на безумието, завладяло нейния вречен брат. Произнасяйки тези думи аз изявявах най-дълбоките си вътрешни убеждения и това не остана скрито за нея. Тя осъзна за пръв път, че аз вярвам и дълбочината на тази вяра пробуди у нея страх за съдбата ми.

По-голяма част от следващите дни Ноим прекара извън имението, първо замина за Салаград по семейна работа, сетне се отправи към долината на Нанд за да огледа някакви земи, които възнамеряваше да закупи. През време на неговото отсъствие аз бях господар на имението. Всеки ден излизах да наглеждам работниците в полето и Халум ме придружаваше. Всъщност, от мен не се изискваше кой знае какво участие, защото се намирахме в сезона между засаждането и прибирането на реколтата и семената сами се грижеха за себе си. Яздехме главно за удоволствие, спирахме да поплуваме, или да хапнем в някоя сенчеста горичка. Показах й леговищата на броненосците, но Халум не хареса чудовищата, после я заведох на пасището.

Тези дълги ежедневни разходки ни осигуряваха безкрайни часове за разговори. От детството не бях прекарвал толкова много време с Халум и двамата се сближихме още повече. Един ден я запитах защо не се е омъжила и тя ми отвърна просто: „Тази жена още не е срещнала подходящ съпруг“. Поинтересувах се, не съжалява ли, че е останала сама в живота. Не, отвърна ми тя, не съжалява за нищо, защото така дните й минават спокойно, но в гласа й се долови тъга. Реших да не настоявам повече. От своя страна, Халум непрестанно ме разпитваше за шумарското лекарство, опитвайки се да разбере какво толкова се крие в него, та ме е принудило да зачеркна целия си досегашен живот. Забавляваше ме начинът, по който формулираше въпросите си — стараеше се да изглежда заинтригувана и благосклонна, а същевременно с мъка скриваше ужаса си от моята постъпка. Сякаш нейният вречен брат неочаквано бе обезумял и бе избил двадесетина души на улицата и сега тя се мъчеше чрез спокойни и добронамерени въпроси да открие философските предпоставки, които го бяха довели до идеята за подобно масово убийство. От своя страна аз също се стараех да поддържам благонравен и безстрастен маниер на разговор, опасявайки се да не я настроя срещу себе си, както бях сторил при предишното обсъждане. Избягвах всякакви проповеди и разсъдливо и трезво доколкото можех й обяснявах въздействието на лекарството, ползата която съм имал от него и причините да се откажа от изолацията, наложена ни така строго от Завета. Постепенно в нашите отношения настъпи интересна промяна. Тя престана да се държи като дама от благородно потекло, опитваща се с известна добронамереност да разкрие мотивите на престъпник, а зае позицията на ученичка, жадна за тайните, които й разкрива нейният учител. Аз на свой ред от страничен и обективен наблюдател започнах да се превъплащавам в искрено вярващ проповедник на новата вяра. Разказвах убедено и красноречиво за достойнствата на споделянето, обясних подробно странните телесни усещания, които настъпват в началото, описах първите симптоми на отварянето, ослепителния миг на съединяване с душата на събеседника, нарисувах пред нея картината на тази среща, далеч по интимна, пряма и откровена, от признанията пред най-близък роднина, или изповедта в божия храм. Така нашият разговор постепенно се превърна в монолог. Аз се изгубих в този лабиринт от красноречие и когато от време на време изплувах на повърхността, виждах Халум, с посребрели коси, но вечно млада, с блеснали запленени от разказа ми очи. Изходът беше неизбежен. В един нажежен следобед, докато крачехме бавно из полето от изсъхнали кълнове, тя най-неочаквано се обърна към мен с думите:

— Ако все още имаш от това лекарство, ще позволиш ли на твоята вречена сестра да го сподели с теб?

Бях я спечелил.

Същата нощ разтворих малко от белия прах във вино и го налях в две чаши. Халум изглеждаше разколебана докато й подавах чашата и в първия миг аз бях завладян от нейната несигурност. Но после тя се усмихна, погледна ме нежно и изпи виното на един дъх.