Робърт Силвърбърг: Време на промени

— Моля те — прошепнах едва чуто. Но той продължи да крещи, засипвайки ме с безброй обвинения, на които не можех да отвърна.

Слугите бяха тези, които реконструираха случилото се. Те откриха следите от стъпките на Халум във влажната песъчлива почва. Намериха отворена вратата, която води към леговището на броненосците. Резето на вътрешната врата към хранилките е било разбито, после Халум е вдигнала люка на хранилките и внимателно я е затворила зад себе си, за да не излезе някое от чудовищата навън, в потъналото в сън имение. Там, в хранилката на леговището е изчакала да я застигнат ужасните нокти на убийците. И всичко това е станало малко преди зазоряване, може би тъкмо когато съм се разхождал недалеч от мястото. Този вик в мъглата… но защо, защо, защо?

По обед бях събрал оскъдния си багаж. Помолих Ноим да ми заеме машината си и в отговор той само махна с ръка. Не можеше да става и дума за по-нататъшно оставане. Не само че всичко наоколо крещеше в лицето ми името на Халум. Трябваше да остана насаме и да премисля всичко, което бях направил, или възнамерявах да извърша. Нямах никакво желание да присъствам на тягостните часове, през които местната полиция ще извършва своето разследване.

Дали е мислела, че не може да ме погледне в очите на сутринта, след като ми бе отдала душата си? Та тя с радост се бе съгласила да приеме лекарството. Може би по-късно, в онзи миг на съжаление за извършената постъпка в нея са заговорили старите представи и се е надигнал ужасът от онова, което е разкрила. А после е дошло решението, заскрежения път към леговището на броненосците, пресичането на онази последна врата, от която връщане няма, предсмъртния миг на съжаление, който я е накарал да извика, вече в ноктите на чудовищата. Дали всичко е станало така? Не можех да измисля друго обяснение за подобна отчаяна постъпка, освен че това е бил просто един необмислен рефлекс срещу завладелия я ужас. Останал бях без вречена сестра, загубил бях и своя вречен брат, защото в очите на Ноим нямаше милост към мен. Това ли исках да постигна, когато жадувах за разкриване на душите?

— Къде ще отидеш? — попита Ноим. — В Манеран ще те затворят. Прекрачиш ли Глин с твоето лекарство и мигом ще бъдеш прогонен. Стирон няма да те търпи повече в Сала. Накъде сега, Кинал? Треиш? Велис? Или може би Умбис? Или Дабис? Не! Кълна се в боговете, ти смяташ да поемеш към Шумара Бортан? Нали? Сред диваците, където ще можеш да разголваш душата си колкото искаш! Така ли е? А?

— Забрави Изгорените низини, Ноим — отвърнах тихо. — Някоя колиба насред пустинята — място, където да обмисля всичко, където ще намеря покой — има толкова много, което този човек се опитва да разбере…

— Изгорените низини? Да, чудесен избор, Кинал. Изгорените низини в разгара на лятото. Истинско чистилище за душата ти. Върви там. Върви.

Отново сам, поех на север покрай Хюишторите и след това на запад по пътя, който води към Конгорой и Вратата на Сала. Неведнъж ми минаваше мисълта да завъртя волана към пропастта и да сложа край на всичко. Неведнъж, когато първите слънчеви лъчи докосваха клепачите ми в поредния крайпътен хан, аз си спомнях за Халум и с мъка се изправях от леглото, защото толкова по-лесно би било да потъна отново в забравата на съня. Ден и нощ и ден и нощ и после пак ден, още няколко дни и вече бях навлязъл във вътрешността на западна Сала, а пред мен се издигаха планините с прохода. Едно нощ, когато се отбих да преспя в малко планинско градче, узнах че е издадена заповед за моето арестуване. Кинал Даривал, синът на септарха, тридесет годишен мъж, с такъв ръст и черти, брат на господаря Стирон, се издирва като извършител на на чудовищно престъпление — душеразголване, чрез употреба на забранено лекарство. С помощта на споменатото лекарство престъпникът Даривал е довел до безумие собствената си вречена сестра и впоследствие тя е загинала при ужасяващи обстоятелства. Ето защо, нарежда се на всички поданици на Сала да издирят и предадат злодея, за когото се предлага солидна награда.

Щом Стирон знаеше причината за смъртта на Халум, значи научил я бе от Ноим. Бях загубен. Когато стигна Вратата на Сала, там вече ще ме чакат полицейски представители на провинция западна Сала, защото Ноим сигурно е издал намеренията ми. Всъщност, не е съвсем сигурно, защото иначе в заповедта за издирване щеше да се споменава, че съм се насочил към Изгорените низини.

Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа напред. До брега имаше много дни път, във всички пристанища сигурно вече имаше полицейски чиновници, които очакваха да се поява, а и дори да успея да се кача на някой кораб, къде ще отида? В Глин? Манеран? В едната страна ме очакваше хладно посрещане, а в другата вече бях осъден. Значи все пак Изгорените низини. Ще остана там докато се уталожат събитията, а после ще се добера до западния бряг и ще опитам да започна нов живот. Може би.