Робърт Силвърбърг: Време на промени

От градчето си купих всички необходими провизии, които се предлагат на ловците, отправящи се към Низините — суха храна, оръжия, кондензирана вода, достатъчно количество, та при разумно използване да ми стигне за няколко лунни месеца. Докато извършвах покупките, имах чувството че околните ме гледат някак особено. Дали разпознаваха в мен избягалия и отречен от закона син на септарха? Никой не направи опит да ме задържи. Сигурно знаеха, че горе в прохода има засада и не желаеха да рискуват живота си с такъв отчаян престъпник, след като така или иначе не след дълго полицията щеше да го залови. Каквато и да беше причината, измъкнах се необезпокояван от градчето и поех из последния участък на магистралата. В миналото неведнъж бях пресичал тези райони, но само през зимата, когато всичко бе покрито с дебел сняг. Дори сега, в разгара на лятото се виждаха мръсносиви петна сняг, които нагоре в планината ставаха все повече. Близо до двата върха близнаци, които маркираха началото на Конгорой снегът вече лежеше навсякъде. Забавих малко скоростта и наближих големия проход малко преди залез, надявайки се, че мрака ще ме прикрие в случай на пътна засада. Но вратата не беше охранявана. В последния участък изключих светлините на колата и почти на сляпо взех добре познатия ляв завой, но насреща нямаше никой. Стирон не е разполагал с време за да затвори западната граница, или пък не е предполагал, че ще съм изгубил разсъдъка си дотолкова, че да избягам в тази посока. Продължих напред, през прохода и след това се спуснах бавно по западния склон на Конгорой. Посрещнах изгрева в Изгорените низини, задушен от топлина, но в безопасност.

Открих тази изоставена кабина близо до мястото, където гнездят птицерозите. Нямаше никаква канализация и стените бяха полуразрушени, но щеше да ми свърши работа. Непоносимата горещина ще е моето чистилище. Подредих грижливо закупените припаси, извадих дневника, който бях взел със себе си за да напиша историята на моя живот, в ъгъла пъхнах златната кутия с лекарството, а отгоре й натрупах всичките си дрехи, покрити сега с червеникав пясък. Почти целия първи ден отиде за замаскиране на колата, за да не издаде присъствието ми, когато наблизо се появят преследвачите — закарах я в една плитка цепнатина, откъдето се виждаше само таванът й и я покрих с изсъхнали храсталаци и корени, върху които нахвърлих пясък. Запомних внимателно мястото, защото колата бе така добре прикрита, че дори човек с остро зрение би я подминал.

Следващите няколко дни прекарах в разходки из пустинята, отдавайки се на размисъл. Открих мястото, където птицерогът бе пронизал баща ми и го обиколих, без да се страхувам, че пернатите чудовища ще ме нападнат — животът вече нямаше стойност за мен.

Подложих на внимателна преценка събитията от последните години на промяна, задавайки си въпросите, Това ли е, което искаше да постигнеш? Това ли е, което търсеше? Случилото се задоволява ли те? Преживях отново всяко едно от споделянията, които бях извършвал, като се започне от Швайц и се свърши с Халум и се питах отново и отново. Правилно ли постъпих? Възможно ли бе бъдат избегнати грешките? Спечелих, или загубих от онова, което сторих? И така стигнах до извода, че съм спечелил повече, отколкото съм изгубил, макар загубата да бе ужасна и невъзвратима. Съжалявах за лошата си тактика, а не за защитаваните принципи. Ако бях останал с Халум докато преодолее своите вътрешни противоречия, тя нямаше да се отдаде на срама, който я погуби. Ако бях малко по-откровен с Ноим — ако не бях избягал от Манеран, за да срещна с открито лице обвиненията — ако — ако — ако — и въпреки това, не съжалявах за онова, чието начало бях дал. Защото вече бях абсолютно уверен в цялостната погрешност на Завета и нашия начин на живот. Вашият начин на живот. Фактът, че Халум бе посегнала на живота си, след като за пръв път бе изпитала пълната сила на човешката обич за мен бе най-силното обвинение срещу Завета.

И след като изживях отново всичко случило се, преди няколко дни започнах да пиша това, което четете. Изненадан бях от лекотата, с която поставям думите, макар че в началото ми бе малко трудно да привикна с новата граматика, която се опитвах да си наложа. Аз съм Кинал Даривал и смятам да ви разкажа всичко за себе си. Така започнах мемоарите си. Искрен ли бях в намеренията си? Не прикрих ли нещо? Ден след ден моливът драска по хартията, докато се разкривам пред вас, без да извършвам каквито и да е козметични промени. Изгубил съм всякакъв контакт с външния свят, освен може би някой догадки, че агентите на Стирон дебнат нейде наблизо, в Изгорените низини. Сигурен съм, че вече има поставени стражи в проходите, които водят към Сала, Глин и Манеран, а сигурно и в западните проходи и по-специално Стройн, в случай, че направя опит да достигна Шумарския залив през Мочурливите низини. Досега късметът бе на моя стара, но скоро и той ще ми изневери. Дали да ги чакам тук, или да продължа нататък, надявайки се, че съдбата ще ме покровителства и занапред? Ръкописът пред мен е доста дебел. Сега той ми е по-скъп дори от живота. Ако можех да съм сигурен, че ще го прочетете и ще оцените всички трудности и пречки, които преодолях в търсене на познанието за себе си, ако можехте да приемете чрез него импулсите на моите мисли. Вложих всичко от себе си в тази автобиография, в този запис на личността, в този уникален за историята на Вилейда Бортан документ. Ако ме заловят тук, с мен ще заловят и книгата ми и тогава Стирон ще нареди да я изгорят.