Робърт Силвърбърг: Време на промени

— Стирон, — предложих му аз, — ще приемеш ли шумарското лекарство с мен? Остана ми съвсем малко. Ей сега ще го смеся, после двамата ще го погълнем, за час-два душите ни ще се слеят в едно и всичко ще разбереш. Кълна се, ще разбереш. Ще го сториш ли? Убий ме след това, ако още желаеш, но първо вземи от лекарството — надигнах се, за да приготвя разтвора. Но Стирон ме сграбчи за китката. После поклати бавно глава и в жеста му долових само безкрайна печал.

— Не — прошепна той. — Невъзможно.

— Защо?

— Няма да бъркаш в ума на първия септарх.

— По-скоро бих искал надникна в мислите на моя брат Стирон!

— Като твой брат, този човек би искал единствено да те види излекуван. Но като първи септарх, той служи на своя на род и трябва да се запази за него.

— Лекарството е безвредно, Стирон.

— Безвредно ли бе за Халум Хелалам?

— Нима ти си една уплашена девица? — запитах го. — Дал съм това лекарство на десетки. Халум единствена го понесе зле — и донякъде Ноим, но после се оправи…

— Двамата най-близки за теб в този свят — прекъсна ме Стирон. — И лекарството им е навредило. А сега го предлагаш на брат си Стирон?

Чувствах, че съм безпомощен. Продължих да го умолявам, да убеждавам, но той не искаше и да чуе. Но дори и да бе се съгласил, какво щях да спечеля? Вероятно душата му беше само от камък.

— И какво ще стане сега с мен? — запитах го аз.

— Съд и справедливо наказание.

— Какво ще е то? Екзекуция? Доживотен затвор? Изгнание?

— Това ще реши съда — сви рамене Стирон. — Нима смяташ, че този човек е тиранин?

— Стирон, защо те плаши лекарството? Та ти не знаеш какво дарява то. Нима не разбираш, че това е единствения начин да постигнеш обич и разбиране? Защо трябва да съжителстваме като непознати, отделени от стени? Можем да си говорим. Можем да надникваме в душите си. Можем да произнасяме „аз“, Стирон, без да се притесняваме от това. Аз Аз. Аз. Можем да споделяме болката си и тогава ще ни е по-леко — лицето му помрачня. Вероятно ме вземаше за съвсем побъркан. Изправих се решително, смесих лекарството и му подадох чашата. Той поклати глава. Отпих дълбоко, после отново протегнах чашата към него. — Хайде — подканих го. — Пий. Пий! Няма да подейства веднага. Вземи го, за да се слеем едновременно. Умолявам те, Стирон!

— Мога да те убия собственоръчно — каза той, — без да чакам присъдата.

— Да! Повтори го, Стирон! Аз! Собственоръчно! Повтори го пак!

— Жалък душеразголвач. Син на моя баща! Ако разговарям с теб по този начин, Кинал, то е само защото не заслужаваш да чуеш нищо друго от мен освен неприличия.

— Отпий и сам ще разбереш, дали това са неприличия.

— Никога!

— Защо се противиш, Стирон? Какво те плаши?

— Заветът е свещен — отвърна той. — Да се поставят под въпрос повелите му, това значи да се постави под въпрос целия социален ред. Дадем ли веднъж свобода на това твое лекарство и в земите ни ще настъпи хаос и безредие. Нима смяташ, че предците ни са били подлеци? Нима ги мислиш за глупаци? Кинал, те са имали ясна представа как може да се изгради едно дълготрайно общество. Къде са градовете на Шумара Бортан? Защо те все още живеят в колиби сред джунглата, докато ние сме построили онова, което желаем? Пътят, който ни сочиш, не е нашият път, Кинал. Ти искаш да разрушиш стената между доброто и злото, да изтриеш законността от лицето на земята, да накараш хората да вдигнат ръка на своите събратя. И тогава къде ще отидат твоята обич и пълно разбирателство? Не, Кинал. Задръж си лекарството. Този човек предпочита да остане верен на Завета.

— Стирон…

— Стига. Жегата е непоносима. Ти си арестуван, сега да вървим.

Тъй като лекарството бе в мен, Стирон се съгласи да ме остави за няколко часа насаме, преди да поемем пътя за Сала, за да не пътувам докато умът ми все още е чувствителен на външни въздействия. Дребна милост на Господаря Септарх — той остави пред входа двама стражи и отиде на лов за птицерози.

Никога преди не бях вземал сам лекарството. Постепенно ме завладя познатото състояние, светът се замъгли, ускори се и времето потече с друго темпо и после, когато рухнаха стените на душата ми, нямаше никой, в когото да надникна, или той да влезе в мен. Но все пак долавях отгласа от душите на телохранителите — сурови, метални, затворени. И чувствах, че макар и с известно затруднение мога да проникна в тях. Но не го сторих, защото докато седях в колибата душата ми се понесе на чудно пътешествие, разширявайки границите си, докато обхвана цялата планета и се сля с душите на всички нейни обитатели. И тогава ми се яви прекрасно видение. Съзрях моя вречен брат, Ноим, да копира и разпространява мемоарите ми сред най-доверените си хора, а те на свой ред продължаваха това дело и така словата ми достигаха всички краища на Вилейда Бортан. И ето че от южния континент се приближаваха кораби с товар от белия прах, който не беше предназначен само за елита, за Шумарския барон и Йънския маркиз, а и за хиляди обикновени граждани, жадуващи за обич, за които Заветът е само изстинала пепел. И те разтварят душите си един за друг. И макар че пазителите на стария ред правят всичко възможно за да спрат движението, опитите им са напразни, защото повелите на Завета са лишени от смисъл и за всички е ясно, че любовта и добрината не могат вечно да бъдат потъпквани. А възникналото движение поражда нова мрежа от връзки, тънички пипала на чувственост, които свързват отделните членове в едно цяло. Накрая тази освободителна вълна помита септарха и сподвижниците му и целият свят се съединява в едно щастливо съобщество, всеки един разтворен за всички останали и в разгара на това Време на промени се ражда новият Завет. Всичко това видях от онази колиба в пустинята. Видях как над света се издига ярко сияние, блестящо, трепкащо, как набира сила и плътност. Видях рушащи се стени. Видях яркочервеното зарево на всеобщата любов. Видях нови лица, променени, щастливи. Ръце докосващи ръце. Души, докосващи други души. Това видение блестеше в мен през остатъка от деня, изпълвайки ме с такава радост, каквато не бях познал никога, а духът ми се носеше като волен вятър из тази страна на мечтите. И едва когато лекарството започна да отслабва осъзнах, че това не са били нищо друго освен мечти.