Робърт Силвърбърг: Време на промени

— Има… толкова много… любов… в този човек… към теб… толкова любов, Халум…

Тя кимна, сякаш искаше да каже, Не говори, твоите неумели слова ще развалят вълшебството. Сякаш искаше да каже, Да, в тази жена също има любов, Кинал. Сякаш искаше да каже, И аз те обичам, Кинал. Лека като перце се изправи тя на крака и се приближи до прозореца — градината отвън бе залята със студената лунна светлина. Застанах до нея и я докоснах по рамото с цялата нежност, на която бях способен. Тя потръпна и издаде тих мъркащ звук. Помислих си, че това й харесва. Сигурен бях, че й харесва.

В онази вечер не разговаряхме за случилото се. Сякаш се страхувахме, че ще разрушим някаква магия. Можехме да обсъждаме нашия съвместен транс на сутринта и през всички следващи дни. Изпратих я до нейната стая, целунах я по бузата, в замяна получих сестринска целувка, тя ми се усмихна и затвори вратата зад себе си. Когато се прибрах в моята стая, легнах и преживях всичко отново. Изпълнен бях със сили и желание да подема отново своята месионерска роля, представих си как обикалям из Сала и сея навсякъде любов. Реших, че достатъчно съм се крил в къщата на моя вречен брат, един прекършен от съдбата изгнаник, завърнал се в страната, където е израсъл. Предупреждението на Стирон не значеше нищо за мен. Нима смята, че ще е толкова лесно да бъда изгонен от Сала? След седмица само ще имам стотици привърженици. Хиляди, десетки хиляди. Ще дам от лекарството на самия Стирон и ще го принудя да обяви зараждането на новата религия направо от трона! Халум бе запалила огъня в мен. Още на сутринта ще се отправя да търся привърженици.

В двора се разнесе някакъв шум. Надигнах се за да видя приближаващата се машина — Ноим се завръщаше от своята обиколка. Той влезе в къщата, премина покрай стаята ми, после се чу тихо почукване. Надникнах в коридора. Стоеше пред вратата на Халум и разговаряше с нея. В мен внезапно се пробудиха съмнения — защо този човек си позволяваше да разговаря посред нощ с Халум, която му бе само приятелка, а подминаваше вратата на своя вречен брат? Помъчих се да подтисна подозренията си. Разговорът приключи, вратата на Халум се затвори, Ноим продължи към спалнята си без да ме забележи.

Невъзможно бе да заспя. Написах няколко реда, но всичко блуждаеше пред очите ми и призори излязох да се разходя сред сивата мъгла. Стори ми се, че чух далечен вик. Помислих си, че е вик на животно, изгубено в гората.

На закуска бях сам. Макар и необичайно, това не беше изненадващо — Ноим, завърнал се късно през нощта от дълъг път вероятно още спеше, а Халум сигурно бе изморена от поетото лекарство. Имах страхотен апетит и се хранех за трима, обмисляйки през цялото време предстоящата борба със Завета. Докато отпивах поредната чаша чай, един от ноимовите прислужници нахлу в столовата. Бузите му пламтяха, ноздрите му трептяха от вълнение, имаше такъв вид, сякаш всеки миг ще се свлече в несвяст.

— Елате — извика задъхано той. — Броненосците… — той ме задърпа за ръката, измъквайки ме от креслото. Затичах се след него. Вече се носеше далеч пред мен, по пътеката към леговището на броненосците. Помислих си, че животните най-вероятно са избягали през нощта и ще трябва да прекарам целия ден в преследването им. Но когато наближих, не видях съборена ограда, нито някакви следи от разрушения. Прислужникът се вкопчи в оградата на най-голямото леговище, където имаше поне десетина от чудовищата. Погледнах вътре. Животните се бяха струпали, с окървавени муцуни, край някакъв огромен къс прясночервено месо. Ръмжаха ядно и се бутаха пред стъпканата плячка. Дали някое заблудено домашно животно не бе попаднало вътре през изминалата нощ? Защо тогава прислужникът ще ме вика чак тук, при това прекъсвайки закуската ми? Сграбчих го за ръката и го запитах какво толкова странно намира в това, че животните са разкъсали своята плячка. Той извърна ужасеното си лице към мен и прошепна с пресеклив глас:

— Господарката… господарката…

Ноим се нахвърли брутално върху мен.

— Ти ме излъга — крещеше той. — Ти отрече да носиш от лекарството, но излъга. Дал си й го миналата нощ. Нали? Нали? Нали? Не крий нищо от мен, Кинал. Дал си й го!

— Ти разговаря с нея — отвърнах аз, борейки се с мъката си. — Какво ти каза тя?

— Този човек спря пред вратата й, защото му се стори, че долови плач отвътре — рече Ноим. — Този човек я запита дали се чувства добре. Тя се показа, лицето й беше странно, сякаш изпълнено с мечти, очите й блестяха невиждащи и да, да, тя наистина плачеше. Този човек я попита какво не е наред, дали не е преживяла нещо неприятно. Не, отвърна тя, всичко е наред. Защо тогава плаче? Тя вдигна рамене, усмихна се и затвори вратата. Но погледът в очите й — там видях лекарството, Кинал! Въпреки клетвите ти си й го дал! И сега… сега… сега…