Робърт Силвърбърг: Време на промени

И така ще ги промениш, както надявам се, тази книга ще промени теб, помислих си аз. Ноим кимна, в знак, че приема молбата ми. После взе ръкописа и го прибра грижливо в колата. Прегърнахме се, той ме запита повторно дали не искам да тръгна с него, аз отново отказах, накарах го да обещае, че ще прочете книгата ми, той повтори клетвата си, сетне седна в машината и бавно пое на изток. А аз се върнах в колибата. Мястото, където държах ръкописа беше празно, почувствах че ми е отнето нещо скъпо, като жена, която е носила месеци наред в себе си плода, а после го е родила. Бях излял всичко от себе си в тези страници. Сега вече аз бях нищо, а книгата — всичко. Ще я прочете ли Ноим? Мисля че да. Дали ще я съхрани. Много е възможно, макар че сигурно ще я остави в най-тъмния ъгъл на своята къща. Ще я покаже ли някой ден на другите? Това вече не знаех. Но ако сте прочели написаното от мен, това е само благодарение на Ноим Кондорит и ако той е позволил книгата да бъде прочетена, значи в края на краищата аз съм спечелил душата му, както се надявам да спечеля и вас.

Бях обещал на Ноим, че при първа възможност ще се отправя на запад за да се спася от преследвачите. Но открих, че нямам никакво желание да си тръгна. Тази порутена колиба се беше превърнала в мой дом. Останах един ден, после още един и още един, скитах се безцелно из нажежените до бяло околности и следях полета на птицерозите. На петия ден, както виждате сами, отново ме завладя желанието да пиша и аз се настаних на познатото ми място, за да обрисувам срещата с Ноим и времето след това. Реших да си дам още три дни почивка, а на четвъртия да разчистя маскировката на колата и да поема на запад. Но на сутринта на четвъртия ден Стирон и хората му откриха скривалището ми и сега, в навечерието на същия този ден, знам че ми остават не повече от няколко часа свобода — толкова, колкото сметне за необходимо да ми даде господарят Стирон. Така че, това са може би последните ми думи към вас.

Те се приближиха с шест бронирани наземни машини, обкръжиха моята колиба и по високоговорителя ми предложиха да се предам. Не виждах смисъл да се съпротивлявам, а и нямах желание. Застанах на вратата с вдигнати ръце, спокоен — какъв смисъл да се страхувам? Те наскачаха от машините си и аз с удивление разпознах сред тях брат ми Стирон, напуснал двореца си, за да се отправи на лов за собствения си брат в Низините. Носеше всички отличия на властта. Приближи се бавно към мен. Не бях го виждал от няколко години, през които Стирон се беше състарил неимоверно — схлупени рамене, издадена напред глава, оредяла коса, лице покрито с дълбоки бръчки, мътни пожълтели очи. Тъжен резултат от едно дълго властване. Огледахме се мълчаливо, като двама непознати, търсещи точка на съприкосновение. Опитах се да открия в него онова момче, което бе мой най-близък другар в игрите, да потърся моя по-голям брат, когото бях обичал и изгубил преди толкова много години, но съзрях само един мрачен старец с треперещи устни. Септархът е обучен да прикрива добре чувствата си, но Стирон не можеше да скрие нищо от мен, нито пък да запази хладнокръвие — лицето му непрестанно менеше изражението си, имперски гняв, объркване, тъга, съжаление и още нещо, което възприех за далечен отглас на братската любов. След известно мълчание аз заговорих пръв и го поканих да влезе в колибата за да си поговорим. Той се поколеба, може би въобразявайки си, че възнамерявам да го убия, но после прие с необходимото кралско достойнство и даде знак на телохранителите си да чакат отвън. Когато най-сетне останахме насаме, настъпи ново неловко мълчание, но сега пръв го наруши той.

— Този човек никога не е изпитвал подобна болка, Кинал. Той не смееше да вярва на онова, що се говореше за теб. Да опетниш по такъв начин паметта на баща ти…

— Нима мислиш, че е опозорена, Господарю Септарх?

— Да прекрачиш повелите на Завета. Да подведеш едно невинно… да подведеш твоята вречена сестра? Какво правиш, Кинал? Какво правиш?

Затворих очи, внезапно налегнат от страшна умора, просто не знаех откъде да започна. Трябваше ми малко време за да намеря сили. После протегнах ръка, взех неговата в моята и произнесох:

— Аз те обичам, Стирон.

— Колко отвратително!

— Че говоря за обич? Но ние сме излезли от една утроба! Нямам ли право да те обичам?

— Така ли само можеш да разговаряш — с неприличия?

— Говоря така, както ми повелява сърцето.

— Ти си не само болен, но и противен — рече Стирон. Той извърна глава и плю на пода. Приличаше ми на някаква странна, средновековна фигура, заключена зад маската на властта, зад решетките от богатството и пелерините на авторитета, иззад които гласът й се долавя приглушен и далечен. Как можех да стигна до него?