Робърт Силвърбърг - Време на промени

Продължихме да пълзим нагоре, докато генераторите на машините започнаха да се задъхват в мразовития въздух и се налагаше все по-често да спираме и да затопляме проводниците, а главите ни олекнаха от недостиг на кислород. Всяка нощ отсядахме в поредния лагер, построен специално за септарха, но условията в тези лагери съвсем не бяха дворянски и дори в един от тях, чийто обслужващ персонал бе загинал близо седмица преди това под лавина, се наложи сами да прокопаваме проход в снега, за да проникнем вътре. Дружината беше все от благородници и всички ние се захванахме за лопатите, с изключение на самия септарх, за когото физическата работа се счита оскърбителна. И тъй като още тогава бях най-едър и здрав сред мъжете, а също бях млад и напорист, не след дълго се изтощих до смърт, строполих се на снега и останах да лежа там близо половин час, докато най-сетне ме забелязаха. Баща ми бе сред първите, които изтичаха при мен, а на устните му цъфтеше една от толкова редките усмивки. В този миг повярвах, че тази усмивка е признак на неговата привързаност към мен и това значително ускори възстановяването ми, но после разбрах, че не е била нищо друго, освен израз на неговото състрадание.

Тази усмивка ме преследваше през цялото време, докато изкачвахме планината Хюиштор. Вече не се тревожех за това дали ще изкатерим планината, защото бях уверен, че ще успеем и че на отвъдната страна, двамата с моя баща ще ловуваме птицерози сред Изгорените низини, рамо до рамо, готови да си помогнем в бедата, по-близки от когато и да било през цялото мое отминало детство. Разказах една нощ всичко това на моя вречен брат Ноим Кондорит, който пътуваше в машината с мен и който бе единственият човек в цялата обитаема вселена, пред когото можех да направя подобно признание.

— Този човек, — рекох му аз, — се надява да бъде избран в собствената ловна група на септарха. Този човек смята, че има причина да бъде допуснат там. И това ще сложи край на дистанцията между баща и син.

— Ти мечтаеш — отвърна ми Ноим Кондорит. — Ти живееш във фантазии.

— Този човек, — възразих аз, — би се радвал на по-топло разбирателство от своя вречен брат.

Ноим беше вечният песимист, реших да не му обръщам внимание и продължих да отброявам с нетърпение дните до Вратата на Сала. Когато най-сетне я стигнахме, просто не бях подготвен за величието на това място. През цялата сутрин и част от следобеда се изкачвахме по един широк и стръмен склон на планината Конгорой, погълнат от сянката на високия връх-близнак. Струваше ми се, че ще пълзим нагоре вечно и Конгорой все ще е надвиснал над нас. После колоната сви наляво и колите една след друга се изгубиха зад един заснежен пилон край пътя. Когато дойде наш ред и навлязохме в завоя дъхът ми секна от изумителната гледка — огромен по размери отвор се виждаше в планинската стена, сякаш някаква космическа ръка бе откъснала част от масива Конгорой. През отвора проникваше слънчева светлина. Това беше Вратата на Сала, проходът-чудо, през който са дошли нашите предци, когато за пръв път са открили тази страна, преди стотици години. С радост се гмурнахме в тази красота и се понесохме, надпреварвайки се по твърдия сняг и още преди да вдигнем лагер за идващата нощ, успяхме да съзрем странното величие на разстланите под нас Изгорени низини.

През следващия ден и през по-следващия се спускахме по западния склон на Конгорой, пълзейки с почти комична скорост по пътя, който едва ни побираше. Едно погрешно движение на кормилото и машината щеше да полети в пропастта. От тази страна на Хюишторските планини нямаше никакъв сняг и напуканите от слънцето скали навяваха тягостни мисли. Докъдето стигаше окото се виждаше само червеникаво на цвят безкрайно поле. Спуснахме се в пустинята, оставяйки зад гърба си зимата, за да навлезем в един свят, където дъхът пареше дробовете, сухите ветрове вдигаха облаци от прах и странни, отвратителни на глед чудовища се разбягваха ужасени от пълзящата колона машини. На шестия ден навлязохме в ловните полета, тесни криволичещи клисури, далеч под морското ниво. Сега, когато пиша тези редове, аз се намирам на не повече от час път от тези места. Тук гнездят птицерозите, през деня се носят над планините в търсене на храна, а по здрач се връщат, спускат се надолу в чудат, спираловиден полет, за да кацнат в недостъпни за човека птичи дупки.

При разпределянето на дружината аз се озовах в групата от тринадесет спътници на септарха.